Стивън се усмихна.
— Не, сър. Аз съм прислужник. Работя при сър Уолтър.
Джентълменът с коса като глухарче повдигна вежди смаян.
— Такъв талантлив и хубав мъж като вас не бива да бъде слуга! — възкликна той с възмутен тон. — Мъж като вас трябва да бъде владетел на голямо имение! Какво е красотата, питам аз, ако не видим знак за превъзходството на едни хора над други? Но аз разбирам как е станало! Вашите врагове са се наговорили да ви лишат от цялото ви имущество и да ви принизят до невежите и простосмъртните!
— Не, сър. Грешите. Винаги съм бил слуга.
— Е, не разбирам как е възможно! — заяви джентълменът с коса като глухарче и недоверчиво поклати глава. — Тук има някаква загадка и аз непременно ще се заема с нея, веднага щом имам свободно време. А сега като отплата за това, че така добре сресахте косата ми и за всички други услуги, които ми оказахте, довечера ще дойдете на бала в дома ми.
Това беше толкова необичайно предложение, че в първия миг Стивън не знаеше какво да каже. „Или е луд — помисли си той, — или е някакъв политик радикал, който иска да унищожи всички обществени различия.“
— Дълбоко ценя честта, която ми оказвате, сър, но само помислете. Другите ви гости ще дойдат в дома ви, като ще очакват да се срещнат с дами и господа на тяхното положение. Когато открият, че имат за компания прислужник, сигурен съм, че ще се почувстват силно засегнати. Благодаря ви за любезността, но не бих искал да ви поставям в неудобно положение, нито да обиждам приятелите ви.
Това като че ли още повече порази джентълмена с коса като глухарче.
— Какви благородни чувства! — възкликна той. — Да жертвате собственото си удоволствие заради удобството на другите! Е, признавам, че на мен никога не би ми хрумнало подобно нещо. И това само засилва желанието ми да ви направя свой приятел и да направя всичко по силите си, за да ви бъда от помощ. Но вие не сте разбрали правилно. Тези гости, към които изпитвате такива скрупули, до един са мои васали и поданици. Никой от тях не би дръзнал да критикува мен или когото и да било от онези, които съм избрал да нарека свои приятели. А направят ли го — о, винаги можем да ги убием! Но наистина — добави джентълменът, сякаш внезапно се отегчи от този разговор — няма никаква полза да го обсъждаме, защото вие вече пристигнахте!
При тези думи джентълменът се отдалечи и Стивън установи, че стои в просторна зала, където множество хора танцуват под звуците на тъжна музика.
Това отново го изненада малко, но както и предишния път, за миг свикна с обстановката и започна да се оглежда наоколо. Въпреки всичко, което джентълменът с коса като глухарче му беше казал, отначало Стивън малко се страхуваше да не го познаят. Кратък оглед на гостите му бе достатъчен, за да се увери, че сред тях няма приятели на сър Уолтър — всъщност нямаше човек, когото Стивън да беше виждал преди, а и вярваше, че в спретнатите си черни дрехи и чистата си бяла риза лесно може да мине за джентълмен. Той се радваше, че сър Уолтър никога не изисква от него да носи ливрея или напудрена перука, които тутакси биха издали положението му.
Всички бяха облечени по най-последна мода. Дамите носеха рокли в най-изискани цветове (макар че в интерес на истината трябва да се каже, че малко от тези цветове бяха познати на Стивън). Господата бяха с бричове до коленете, бели чорапи и сака в кафяво, зелено, синьо и черно, ризите им сияеха от снежна белота, а по ръкавиците им от шевро нямаше и петънце.
Но въпреки изящните дрехи и веселието на гостите ясно личеше, че къщата не е в такова цветущо състояние, в каквото е била някога. Залата беше мъждиво осветена от недостатъчен брой лоени свещи и музиката се изпълняваше само от една виола и една флейта.
„Това трябва да е музиката, за която говореха Джефри и Алфред — помисли си Стивън. — Странно как не съм я чул досега! Тя е точно толкова меланхолична, колкото я описаха.“
Той отиде до тесен прозорец без стъкло, погледна навън и видя мрачна, гъста гора, обляна в звездна светлина.
„А това трябва да е гората, за която говори Робърт. Колко злокобна изглежда! Чудя се дали има и камбана?“
— О, да! — каза една дама, застанала наблизо. Тя беше облечена в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд и носеше огърлица от лъжливи обещания и съжаления. Стивън се изненада, че дамата му отговаря, тъй като беше съвсем сигурен, че не е произнесъл мислите си на глас.