— Наистина има камбана! — продължи тя. — На върха на една от кулите. Дамата се усмихваше и го гледаше с такова искрено възхищение, че му се стори редно да й каже нещо.
— Това несъмнено е най-изисканото светско събиране, мадам. Не помня кога за последно съм виждал толкова красиви лица и толкова грациозни фигури на едно място. И всеки от гостите е в разцвета на младостта си. Признавам, че съм учуден от отсъствието на стари хора тук. Нима тези дами и господа нямат майки и бащи, лели и чичовци?
— Каква странна забележка! — отвърна дамата през смях. — Защо му е на господаря на дом „Изгубена надежда“ да кани стари и нелицеприятни хора на бала си? Кой би искал да ги гледа? Впрочем ние не сме толкова млади, колкото предполагате. Когато за последен път видяхме майките и бащите си, Англия беше само гъста гора и голо тресавище. Но почакайте! Вижте! Ето я лейди Поул!
Сред танцуващите Стивън забеляза господарката си. Тя беше облечена в синя кадифена рокля и джентълменът с коса като глухарче я водеше към средата на залата за танц.
Тогава дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд попита Стивън дали желае да танцува с нея.
— С удоволствие — отвърна той.
Когато другите дами видяха колко добре танцува Стивън, нямаше такава, която да не иска да бъде негова партньорка за следващия танц. След дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд той избра млада дама, която нямаше коса, а носеше перука от лъскави бръмбари и те жужаха и пъплеха по главата й. Третата му партньорка се оплакваше всеки път, щом Стивън докоснеше роклята й, като казваше, че това пречи на роклята да пее, и когато погледна надолу, той видя, че дрехата наистина е покрита с мънички усти, които се отваряха и пееха някакра мелодия, съставена от призрачни високи тонове.
Макар че като цяло танцьорите се придържаха към общоприетия етикет и сменяха партньорите си на всеки два танца, Стивън забеляза, че джентълменът с коса като глухарче цяла вечер танцува с лейди Поул и че почти не разменя дума с останалите гости. Но домакинът не беше забравил Стивън. Всеки път, когато икономът погледнеше към него, джентълменът с коса като глухарче му се усмихваше, кимаше и по всякакъв начин се опитваше да покаже, че от всички прекрасни неща на бала най-голямо удоволствие му доставя присъствието на Стивън Блек.
17
НЕОБЯСНИМАТА ПОЯВА НА ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГВИНЕИ
Януари 1808 година
НАЙ-ДОБРАТА БАКАЛИЯ в града е „При Бренди“ на „Сейнт Джеймс Стрийт“. Това не е само мое мнение: дядото на сър Уолтър, сър Уилям Поул, отказваше да купува кафе, шоколад или чай от което и да било друго място, като твърдеше, че в сравнение с фино мляното печено турско кафе на мистър Бренди всички други кафета имали блудкав аромат. Трябва да се каже обаче, че покровителството на сър Уилям Поул беше нож с две остриета. Макар да беше щедър на хвалби и винаги любезен и снизходителен с търговците, рядко се случваше да си плати сметката в магазина и когато почина, сумата, която дължеше на „При Бренди“ се оказа значителна. Мистър Бренди, сприхав, червендалест, навъсен старец, не беше на себе си от гняв. Той почина скоро след сър Поул и много хора сметнаха, че го е направил нарочно, за да тръгне по петите на благородния си длъжник.
Със смъртта на мистър Бренди търговията премина в ръцете на вдовицата му. Мистър Бренди се бе оженил късно и читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че мисис Бренди не беше от най-щастливите съпруги. Тя бързо откри, че мъжът й изпитва далеч по-голямо удоволствие от това да гледа гвинеи и шилинги, отколкото жена си — макар че не знам какъв трябва да е този мъж, който да не би се радвал да я гледа, защото тя беше самата красота и миловидност: с меки кестеняви къдрици, бистри сини очи и нежно лице. Струва ми се, че стар мъж като мистър Бренди, чието единствено ценно качество бяха парите му, би следвало да цени младата си хубава съпруга и да полага всички усилия, за да й угоди, но той не го правеше. Дори отказа да й наеме отделна къща, в която да живее — нещо, което лесно можеше да си позволи. Мистър Бренди беше такъв скъперник, че двамата с жена му трябваше да живеят в малката стаичка над бакалията на „Сейнт Джеймс Стрийт“ и през дванадесетте години съвместен живот тази стаичка служеше на семейството за всекидневна, спалня, трапезария и кухня. Но само три седмици след смъртта на мистър Бренди вдовицата му купи къща в Айлингтън, близо до „Ейнджъл“, и нае три прислужници, чиито имена бяха Суки, Дафни и Делфина.
Освен това мисис Бренди нае двама мъже да обслужват клиентите в магазина. Джон Ъпчърч беше сериозен, трудолюбив и способен. Тоби Смит бе нервен червенокос мъж, чието поведение често озадачаваше мисис Бренди.