Понякога той беше мълчалив и омърлушен, друг път изведнъж се развеселяваше и ставаше неочаквано откровен. От няколко случая на несъответствия в сметките (каквито има при всеки търговец) и от нещастния и смутен вид, с който Тоби отговаряше на въпроси, свързани с това, мисис Бренди започна да се страхува, че той си присвоява разликата. Една януарска вечер съмненията й придобиха неочакван обрат. Тя седеше в малката стаичка над магазина, когато на вратата се почука и Тоби Смит влезе, пристъпяйки от крак на крак и отбягвайки погледа й.
— Какво има, Тоби?
— Извинете, мадам — заговори Тоби и очите му зашариха из стаята. — Парите не излизат. Двамата с Джон ги преброихме няколко пъти, мадам, смятахме наново и наново, но сметката не излиза.
Мисис Бренди се затюхка и попита колко пари не излизат.
— Двадесет и пет гвинеи, мадам.
— Двадесет и пет гвинеи! — възкликна тя ужасена. — Двадесет и пет гвинеи! Как е възможно да сме изгубили толкова много? О, дано да сте сгрешили, Тоби. Двадесет и пет гвинеи! Нямах представа, че в магазина има толкова пари! Ах, Тоби! — ахна мисис Бренди и изведнъж й хрумна: — Обрали са ни!
— Не, мадам — каза Тоби. — Моля за извинение, мадам, но вие грешите. Нямах предвид, че имаме двадесет и пет гвинеи по-малко. Имаме в повече, мадам. Със същата сума.
Мисис Бренди го погледна втренчено.
— Можете сама да се уверите, мадам — продължи той, — ако слезете в магазина — и отвори вратата пред нея с поглед, изпълнен с тревога и молба. Тя тичешком слезе по стълбите в магазина, следвана от Тоби.
Беше към девет часа в безлунна вечер. Всички капаци на прозорците бяха затворени и Джон и Тоби бяха угасили лампите. В магазина би следвало да е тъмно като в рог, но вместо това в него сияеше мека, златиста светлина, която като че ли идваше от нещо златно, оставено на тезгяха.
Там имаше шепа лъскави гвинеи. Мисис Бренди взе една от монетите и я разгледа. Сякаш държеше топка от мека жълта светлина с монета на дъното. Светлината беше странна. На нея мисис Бренди, Джон и Тоби някак не приличаха на себе си: мисис Бренди изглеждаше горда и високомерна, Джон — хитър и нечестен, а видът на Тоби беше направо свиреп. Няма нужда да казвам, че тези черти бяха неприсъщи на характерите им. Но още по-странна беше промяната, настъпила с десетките малки махагонови чекмеджета, които заемаха една от стените на магазина. В друга вечер надписите с позлатени букви по тях съобщаваха за съдържанието им, което бе следното: „Мента (рязана)“, „Мента (нерязана)“, „Кориандър“, „Дива мащерка“, „Зелен пипер“, „Синапено семе“, „Черен кардамон“, „Пипер“, „Риган“, „Шафран“ и всички останали стоки на модната и преуспяваща бакалска търговия. Но сега се оказа, че надписите гласят: „Милост (заслужена)“, „Милост (незаслужена)“, „Кошмари“, „Добра участ“, „Зла участ“, „Семейно проклятие“, „Черна неблагодарност“, „Позор“, „Разум“, „Щастие“ и така нататък. Добре че никой от присъстващите не забеляза тази странна промяна. Мисис Бренди щеше много да се притесни, ако беше разбрала за това. Нямаше да има и най-малката представа по колко да продава тези нови стоки.
— Е — каза мисис Бренди, — все трябва да са дошли отнякъде. Някой идвал ли е днес да плати сметката си?
Джон поклати отрицателно глава. Същото направи и Тоби.
— Освен това — обади се Тоби — никой не ни дължи толкова, освен, разбира се, херцогинята на Уърксоп, но, честно казано, мадам…
— Да, да, Тоби, разбирам — прекъсна го мисис Бренди и се замисли за момент. — Може би някой джентълмен е искал да избърше лицето си от дъжда, извадил е кърпата си и парите са паднали от джоба му на пода.
— Но ние не ги намерихме на пода — възрази Джон. — Те бяха в касата при останалите пари.
— Е, тогава не знам какво да кажа. Някой днес плати ли с гвинея?
Не, отвърнаха Тоби и Джон, днес никой не е плащал с гвинея, а какво остава за двадесет и пет гвинеи или двадесет и пет човека, платили с гвинея.
— И какви са жълти, мадам — отбеляза Джон, — и всичките са напълно еднакви, без дори петънце или драскотина по тях.
— Да изтичам ли да повикам мистър Блек, мадам? — попита Тоби.
— О, да! — с готовност се съгласи мисис Бренди. — Впрочем, знаеш ли, може би не. Не бива да тревожим мистър Блек, когато не се е случило нищо страшно. Не се е случило нищо страшно, нали, Тоби? Или може би се е случило. Не мога да преценя.
Внезапната и необяснима поява на голяма сума пари е нещо толкова рядко в наше време, че нито Тоби, нито Джон бяха в състояние да помогнат на господарката си да реши дали това е страшно или не.