— И все пак — продължи мисис Бренди — мистър Блек е толкова умен. Смея да предположа, че той тутакси ще разреши загадката. Иди на „Дарли Стрийт“, Тоби. Предай поздрави от мен на мистър Блек и му кажи, че ако е свободен, аз бих се радвала да побеседвам няколко минути с него. Не, почакай! Не казвай това, прекалено нахално е. Ще му се извиниш за безпокойството и ще кажеш, че когато има свободно време, аз ще му бъда благодарна — не, за мен ще бъде чест, — не, ще му бъда благодарна, ако ми отдели няколко минути, за да поговорим.
Познанството на мисис Бренди със Стивън Блек бе започнало, когато сър Уолтър наследи дълговете на дядо си, а мисис Бренди наследи търговията на съпруга си. Всяка седмица Стивън идваше с гвинея или две, за да плати част от дълга на господаря си. Любопитно, но мисис Бренди често отказваше да приеме парите.
— О, мистър Блек! — казваше тя. — Моля ви, приберете парите! Убедена съм, че сър Уолтър има повече нужда от тях, отколкото аз. Миналата седмица имахме такава добра печалба! Наскоро получихме хубав шоколад, за който хората са така любезни да казват, че е най-добрият в цял Лондон — далеч превъзхожда всеки друг шоколад както по аромат, така и по гъстота! — и отвсякъде идват да го купуват. Искате ли да го опитате, мистър Блек?
И мисис Бренди донасяше красив синьо-бял съд от китайски порцелан и наливаше на Стивън чаша шоколад, като тревожно питаше дали му харесва, защото макар че хората от целия град идваха да купуват от него, мисис Бренди явно не можеше да бъде напълно убедена в достойнствата му, докато не чуеше мнението на Стивън. Но грижите й за него не се ограничаваха с поднасянето на шоколад. Тя се безпокоеше за здравето му. Ако денят беше студен, мисис Бренди се тревожеше, че Стивън не е достатъчно топло облечен, ако валеше, тя се боеше, че той може да настине, ако беше горещо и задушно, настояваше Стивън да седне на хладно до прозореца с изглед към малката зелена градинка.
Щом дойдеше време икономът да си ходи, мисис Бренди отново повдигаше въпроса за гвинеята.
— Но следващата седмица, мистър Блек, не знам. Може много да ми потрябва една гвинея — хората не винаги си плащат сметките, — затова ще си позволя да ви помоля да я донесете отново в сряда. В сряда към три часа. Тогава ще бъда по-свободна и ще се погрижа да има готов шоколад, след като бяхте така любезен да кажете, че ви харесва.
Джентълмените сред читателите ще се усмихнат и ще кажат, че жените изобщо не разбират от търговия и не си знаят интереса, но дамите може би ще се съгласят, че мисис Бренди много добре си знаеше интереса, защото основният интерес на мисис Бренди беше да накара Стивън Блек да се влюби в нея така, както тя се бе влюбила в него.
Скоро Тоби се върна не със съобщение от мистър Блек, а със самия Стивън, и тревогата на мисис Бренди заради появата на монетите бързо отстъпи място на ново и по-приятно вълнение.
— О, мистър Блек! Не очаквахме да ви видим толкова скоро! Не предполагах, че може да сте свободен!
Стивън стоеше в мрака отвъд сиянието на странните монети.
— Тази вечер никой не се интересува къде съм — каза той с глас, който прозвуча необичайно глухо. — В къщата цари пълен безпорядък. Господарката не е добре.
Като чуха това, мисис Бренди, Джон и Тоби се стъписаха. Подобно на всички останали жители на Лондон, и те проявяваха жив интерес към всичко, свързано с лейди Поул. В „При Бренди“ се гордееха с връзката си с множество важни персони, но най-много се радваха на покровителството на лейди Поул. Нищо не можеше да им достави по-голямо удоволствие от това да казват на хората, че на закуска лейди Поул маже хляба си с конфитюр на мисис Бренди, а кафето, което пие, се прави от зърната, купени в „При Бренди“.
Изведнъж в главата на мисис Бренди се загнезди крайно неприятна мисъл.
— Надявам се господарката ви да не е яла нещо, което не й се е отразило добре.
— Не — каза Стивън и въздъхна, — нищо подобно. Тя се оплаква от болки в крайниците, странни сънища и треска. Но най-вече е мълчалива и посърнала.
Кожата й е леденостудена.
Стивън пристъпи напред в странната светлина.
Чудноватите промени във вида на Тоби, Джон и мисис Бренди бяха нищо в сравнение с онези, които настъпиха у Стивън: природната му красота стана петорно, осморно, десеторно по-поразителна, той придоби почти неземно благородство, а най-забележително от всичко беше, че светлината като че ли се съсредоточи върху една ивица на челото му така, сякаш Стивън носеше диадема на главата си. Но както и досега, никой от присъстващите не забеляза нищо необичайно.
Икономът повъртя монетите в тънките си черни пръсти.