— Да — смънка нещастно Джони.
— От вас е само на две спирки. Нали знаеш как се хваща автобус?
— Да, да, разбира се, че…
— Ще ти трябват пари. Това е онова кръглото, дето го намираш по джобовете си. Чао.
Всъщност след като се отби до тоалетната, му олекна малко. Кърс… Касандра винаги поемаше командата. Тя беше най-организираният човек, когото Джони познаваше. Всъщност беше толкова организирана, че май деловитостта й идваше в повече и се разливаше във всички посоки.
Той й беше приятел. Е, повече или по-малко. Не беше много сигурен дали изобщо е имал някакъв избор. Кърс… КАСАНДРА не ставаше много за приятелка. Сама му го беше казвала. Било поради недостатък на характера й, но тъй като тя беше Къ… Касандра, си мислеше, че този недостатък го притежава и всеки друг.
Колкото повече се опитваше да помага на хората, обяснявайки им колко са тъпи, толкова повече те се отдръпваха от нея. Единствената причина и Джони да не се отдръпне беше, че той си знаеше колко е тъп.
Но понякога — не много често — при подходящо осветление и когато тя не беше заета с организирането на нищо, той я поглеждаше и се чудеше дали пък не съществуват два вида тъпота: първичната тъпота на Тапигьозите, каквато притежаваше той, и някакъв високоспециализиран вид, който прихващаш само ако си тъпкан, та чак претъпкан с акъл.
Най-добре щеше да е да съобщи на дядо си къде отива. Помисли си, че това е нужно за в случай, че изгаснеше токът или пък телевизорът гръмнеше и дядо му почнеше да се чуди къде се е запилял Джони.
— Отивам до… — започна той, но изведнъж отсече: — Излизам.
— Добре — отвърна дядо му, без да отлепя очи от телевизора. — Ха! Я го гледай! Хоп — и право в лайнарника!
В гаража не ставаше нищо особено.
След малко Виноват изпълзя от убежището си сред черните найлонови чували и зае обичайната си поза пред количката, където беше свикнал да пътува в случай, че му се удаде възможност да одраска някого.
Една муха се заудря в стъклото на прозореца, а после отново заспа.
И тогава торбите се размърдаха.
Мърдаха като жаби в олио и много бавно се хързулваха една около друга. Издаваха плякащи и жвакащи звуци, като сръчен фокусник, който се опитва да направи животно от балони.
Чуваха се и други шумове. Виноват не им обръщаше особено внимание, защото не можеш да нападнеш някакъв си звук, пък и без това вече доста им беше свикнал.
Не бяха много ясни. Можеха да са музикални звуци. Можеха да са и гласове. А също и зле настроено радио, намиращо се през две стаи, или далечен рев на тълпа.
Джони се срещна с Касандра пред участъка.
— Извади ти късмет, че имам малко време — рече тя. — Хайде.
Сержант Камли седеше зад бюрото си. Той вдигна поглед, когато Джони и Касандра влязоха, после пак впери очи в тефтера, където записваше нещо, а накрая пак бавно вдигна поглед.
— Ти?
— Ъъ, здравейте, сержант Камли — поздрави Джони.
— Какво има пък сега? Някой извънземен ли си видял?
— Идваме във връзка с госпожа Тахион, сержант — отвърна вместо него Касандра.
— Така ли?
Касандра се обърна към Джони.
— Давай — смушка го тя. — Разкажи му.
— Ъъ… — започна Джони. — Ми то… ами, аз и Клатето, и Йонеса, и Бигмак…
— Клатето, Йонеса, Бигмак и аз — поправи го Касандра. — Изразявай се възпитано.
Сержант Камли я погледна.
— И петимата ли?
— Не, аз просто го поправих — поясни Касандра.
— Често ли го правиш? — попита сержантът, а после се обърна към Джони. — Често ли го прави?
— Непрестанно — отвърна Джони.
— Леле боже. Е, давай нататък. Ти, не тя.
Когато сержант Камли беше редови полицай Камли, беше ходил в училището на Джони да им покаже какви хубави хора са това полицаите и случайно се беше заключил в собствените си белезници. Освен това беше член на фолклорния танцов състав на Блекбъри. Всъщност Джони го беше виждал как със закачени на коленете звънчета размахва две кърпички във въздуха. В такива моменти беше много важно човек да си спомня подобни неща.
— Ами… Та значи вървяхме си ние и…
— И без шегички!
Двайсет минути по-късно двамата бавно заслизаха по стълбището на полицейския участък.
— Е, не беше чак толкова страшно — рече Касандра. — Не е като да те арестуват например. Количката й наистина ли е у вас?
— А, да.
— Много ми хареса как те погледна, когато му каза, че ще донесеш Виноват. Стори ми се, че доста пребледня.