— Той туря захар в пясъка, гусин МакФий! — рече тя. — Така си мислиш ТИ.
— За какъв дявол ти трябваше да й даваш онова? — изсъска Касандра, щом излязоха от отделението. — Тя има нужда от подходяща здравословна диета! Не от врели пържени картофи! Защо й ги набута?
— Е, ами хрумна ми, че топлите пържени картофки са тъкмо онова, което би му се искало на човек, свикнал на изстинали пържени картофки. И без това снощи не е вечеряла. Ей, имаше нещо много странно в това, дето…
— Наистина е много стара.
— Ти май не я харесваш особено, а?
— Ами че тя дори благодаря не ни каза.
— Но АЗ се сетих, че тя е нещастна жертва на една потискаща политическа система — рече Джони. — Нали ти така каза, докато идвахме насам.
— Да де, да де, но всъщност нищо не струва на човек да се държи възпитано, нали така? Хайде да се измъкваме оттук.
— Ако обичате… — извика някой след тях.
— Разбрали са за картофите — пошушна Кърсти. Двамата с Джони се обърнаха.
Но жената, която им бе извикала, не приличаше на сестра, канеща се да им се нахвърли, освен ако болницата не държеше и цивилен сестрински отряд.
Беше млада жена с очила и развълнувана прическа. Освен това беше обута с ботуши, които биха направили силно впечатление на Бигмак, и с папка под мишница.
— Хм… вие двамата познавате ли госпожа… Тахион? — попита тя. — Така ли се казваше тя?
— Предполагам — отвърна Джони. — Искам да кажа, всички така й викат.
— Много странно име — продължи жената. — Предполагам, че е чуждестранно.
— Всъщност ние не я познаваме персонално — поясни Касандра. — Просто я посетихме от обществена загриженост.
Дамата я погледна.
— Мили боже — възкликна тя и надникна в папката си. — Знаете ли нещо за нея? Каквото и да е?
— Като например? — попита Джони.
— Каквото и да е. Къде живее. Откъде е. На колко години е. Каквото и да е.
— Всъщност, не — отвърна Джони. — Нея просто си я има тука. Нали разбирате.
— Все трябва да спи някъде…
— Нямам представа къде спи.
— Не фигурира абсолютно никъде. Никъде не съществува никой с име Тахион — рече жената. Тонът и предполагаше, че това е криминално престъпление от най-висша степен.
— Вие социална работничка ли сте? — попита Касандра.
— Да, казвам се госпожица Партридж.
— Виждал съм ви да говорите с Бигмак — рече Джони.
— С Бигмак ли? Кой е Бигмак?
— Ъъ… Саймън… Ригли май беше.
— О, да — навъси се госпожица Партридж. — Саймън. Онзи, дето ме пита колко коли трябва да открадне, за да изкара пари за екскурзия до Африка.
— А пък ТОЙ каза, че ВИЕ сте казали, че ще го изпратите само ако канибалите все още…
— Да, да — побърза да го прекъсне госпожица Партридж. Когато се хвана на тази работа преди по-малко от година, тя беше твърдо убедена, че за всички нередности по света са виновни Големият Бизнес и Правителството. Сега беше дори още по-твърдо убедена, че за всичко е виновен Бигмак.
— Той каза, че сте му скрили шапката…
— Но вие всъщност нищо не ЗНАЕТЕ за госпожа Тахион, нали? — рече социалната работничка. — Тя имаше една количка с боклуци, но май никой не знае къде се е дянала.
— Всъщност… — започна Касандра.
— И аз не знам къде е — отсече Джони.
— Ще ни е от голяма помощ, ако я намерим. Направо да не повярваш какви неща кътат тия хора понякога — обясни госпожица Партридж. — Когато бях в Болтън, там имаше една баба, дето спастряше всяко…
— Ще си изтървем автобуса — прекъсна я Касандра. — Съжалявам, че не можем да ви помогнем, госпожице Партридж. Хайде, Джони. — И тя го задърпа надолу по стълбите.
— Количката всъщност е у тебе, нали! — рече тя. — Сам ми го каза.
— Да, но не разбирам защо някой трябва да й я взема или да ровичка из нея. И на тебе не би ти харесало някой да ти тършува из нещата.
— Майка ми разправя, че госпожа Тахион била омъжена за летец по време на Втората световна, но той не се върнал и тогава тя превъртяла.
— Дядо ми разправя, че той и приятелите му й катуряли количката, когато ТОЙ бил малък. Каза, че го правели само за да я слушат как ще ги навиква после.
Касандра се сепна и се замисли.
— Какво?! На колко години е дядо ти?
— Де да знам. Към шейсет и пет.
— А госпожа Тахион според тебе на колко е?
— Трудно е да се каже, с всички тези бръчки. На шейсет?
— Нещо не ти ли се вижда твърде странно?
— Какво по-точно?
— Ама ти тъп ли си или какво? Излиза, че е ПО-МЛАДА от дядо ти!
— О… ами… може пък да е била някоя друга госпожа Тахион, а?
— Май не е особено вероятно, а?
— Значи искаш да ми кажеш, че тя е на сто години?
— Разбира се, че не. Трябва да съществува някакво разумно обяснение. Като как е дядо ти с паметта?
— Телевизионните предавания най-добре ги помни. Гледаш, гледаш и той току ти каже: „Ей тоя… тоя с костюма играеше полицая в оня сериал, нали се сещаш, с къдравия, преди две-три години, нали се сещаш.“ А ако купиш нещо, вечно ти казва, че едно време, като бил млад, това можело да си го купиш за петак и да ги върнат ресто даже.
— Всички дядовци са така — тросна му се Касандра.
— Извинявай.
— Не си ли погледнал какво има в торбите?
— Не… Но има някои доста странни нещица.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… бурканите с краставиците…
— Е, и какво? Старите хора обичат кисели краставици.
— Да, ама тия са… някак си хем нови, хем стари. Имаше и риба с картофки, увити във вестник.
— Е, и?
— Вече никой не увива рибата и пържените картофи във вестник. Обаче имаха вид на съвсем пресни. Аз ги погледнах, защото ми хрумна, че рибата мога да я дам на котарака, а пък вестника…
Джони млъкна.
Какво ли можеше да каже? Че беше ПОЗНАЛ тази първа страница? Знаеше я дума по дума. Беше я намерил същата на микрофилм в библиотеката, а библиотекарката му я беше преснимала, та да му помогне за реферата по история. Никога не я беше виждал, освен на копието и размазания образ на екрана, и изведнъж — ето ти я разгъната пред него, оплескана с мазнина и оцет, ала без всякакво съмнение…
… НОВА-НОВЕНИЧКА.
— Е, нека поне да погледнем. От това не боли.
Такава си беше Касандра. Когато всички други подходи се проваляха, тя се опитваше да подходи разумно.