— Нещо не ти ли се вижда твърде странно?
— Какво по-точно?
— Ама ти тъп ли си или какво? Излиза, че е ПО-МЛАДА от дядо ти!
— О… ами… може пък да е била някоя друга госпожа Тахион, а?
— Май не е особено вероятно, а?
— Значи искаш да ми кажеш, че тя е на сто години?
— Разбира се, че не. Трябва да съществува някакво разумно обяснение. Като как е дядо ти с паметта?
— Телевизионните предавания най-добре ги помни. Гледаш, гледаш и той току ти каже: „Ей тоя… тоя с костюма играеше полицая в оня сериал, нали се сещаш, с къдравия, преди две-три години, нали се сещаш.“ А ако купиш нещо, вечно ти казва, че едно време, като бил млад, това можело да си го купиш за петак и да ги върнат ресто даже.
— Всички дядовци са така — тросна му се Касандра.
— Извинявай.
— Не си ли погледнал какво има в торбите?
— Не… Но има някои доста странни нещица.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… бурканите с краставиците…
— Е, и какво? Старите хора обичат кисели краставици.
— Да, ама тия са… някак си хем нови, хем стари. Имаше и риба с картофки, увити във вестник.
— Е, и?
— Вече никой не увива рибата и пържените картофи във вестник. Обаче имаха вид на съвсем пресни. Аз ги погледнах, защото ми хрумна, че рибата мога да я дам на котарака, а пък вестника…
Джони млъкна.
Какво ли можеше да каже? Че беше ПОЗНАЛ тази първа страница? Знаеше я дума по дума. Беше я намерил същата на микрофилм в библиотеката, а библиотекарката му я беше преснимала, та да му помогне за реферата по история. Никога не я беше виждал, освен на копието и размазания образ на екрана, и изведнъж — ето ти я разгъната пред него, оплескана с мазнина и оцет, ала без всякакво съмнение…
… НОВА-НОВЕНИЧКА.
— Е, нека поне да погледнем. От това не боли.
Такава си беше Касандра. Когато всички други подходи се проваляха, тя се опитваше да подходи разумно.
Голямото черно бентли летеше по шосето. Пред него и зад него имаше по двама мотоциклетисти, следвани от още една кола, съдържаща известен брой сериозни мъже в костюми, които през повечето време слушаха малки радиоапаратчета и не биха се доверили дори на родните си майки.
Сър Джон седеше самичък на задната седалка на бентлито, сплел пръсти върху сребърната дръжка на бастуна си и опрял брадичка върху тях.
Пред него имаше два екрана, които му показваха най-различни факти и цифри, свързани с неговите фирми по целия свят — предаваха му ги по сателит, също негова собственост. Освен това имаше два факса и три телефона.
Сър Джон седеше и ги зяпаше втренчено.
После се протегна и натисна кончето на интеркома, който го свързваше с шофьора.
Никога не бе харесвал особено Хиксън. Вратът му беше червен. От друга страна, точно сега нямаше с кого другиго да си приказва.
— Вярваш ли, че е възможно да се пътува във времето, Хиксън?
— Не мога да ви кажа, сър — отвърна шофьорът, без изобщо да се обърне.
— Това са го правили, знаеш ли?
— Щом казвате, сър.
— И са променили историята.
— Ясно, сър.
— Разбира се, ти няма как да го знаеш, защото съществуваш в новосъздаденото време.
— Значи, много хубаво за мене, сър.
— Знаеш ли, че когато променяш времето, възникват две бъдещи реалности, които се развиват успоредно?
— Това май съм го пропуснал в училище, сър.
— Също като чифт панталони.
— Определено си струва да се помисли върху това, сър Джон.
Сър Джон се втренчи в тила на мъжа. Наистина вратът му беше много червен и по него растяха гадни туфички косми. Не той бе наел този човек, разбира се. Имаше си хора, които си имаха хора, които да се занимават с подобни неща. Никога не им беше хрумвало да наемат шофьор, който да се интересува от нещо друго, освен от волана пред себе си.
— На следващия кръстопът завий наляво! — изкомандва сър Джон.
— До Блекбъри има още двайсет мили, сър.
— Прави каквото ти казвам! Веднага!
Колата се подхлъзна, завъртя се и пое по разклонението, а изпод гумите й се вдигна пушек.
— Сега наляво!
— Но насреща идат коли, сър Джон!