— Добре де, някои може и да са работа на Бигмак, но първите кой ги е направил тогава?
— База и Сказ, кой! Прочели във вестника и решили, че и ние трябва да си имаме такива кръгове.
— Не е задължително да са ги направили ВСИЧКИТЕ.
Джони въздъхна. Сякаш животът не беше достатъчно сложен сам по себе си, ами и хората се мъчеха да го направят още по-кофти. Достатъчно кофти му беше и преди да научи що е то самозапалване. Седиш си значи мирно и тихо в креслото и си гледаш работата, и в следващия миг — пуф! — от тебе са останали само чифт патъци, над които се вие струйка дим. Като го прочете, близо месец след това държеше в стаята си кофа с вода, да му е подръка.
Пък и всичките тези предавания за извънземни, които връхлитали връз хората и ги качвали в летящите чинии, където ги подлагали на най-сериозни медицински изследвания. Ако извънземните те заловят и отведат, ти бърникат в мозъка така, че да ги забравиш; освен това те можеха да пътуват във времето и те връщаха точно в мига и на мястото, където си бил, преди да те отвлекат… Знае ли човек? За притеснение си беше.
На Касандра май всичко това й се виждаше интересно, а не досадно.
— Касандра…
— Да? Какво?
— Ще ми се пак да почнеш да се казваш Кърсти.
— Противно име! Звучи ми като името на някоя кифладжийка!
— Като беше Кимбърли, как да е…
— Ха! Сега разбирам, че това е име, върху което направо си е лепнат печатът „стажант-фризьорка“.
— … обаче Клитемнестра ми дойде малко множко…
— Това кога беше?
— Преди около две седмици.
— Сигурно по онова време съм се чувствала малко нещо варварка.
Автобусът спря в края на улицата на Джони и те слязоха.
Гаражите се намираха в една малка задънена уличка на гърба на къщите. Не ги използваха много-много. Поне не за да си държат колите в тях. Повечето от съседите на дядо му паркираха на улицата, за да могат с кеф да се оплакват от това как тоя гепил мястото на оня.
— Дори не си надникнал в торбите, така ли? — попита Касандра, докато Джони ровеше в джоба си за ключа от гаража.
— Не. Искам да кажа, предположих, че са пълни със стари гащи и разни такива работи.
Той отвори вратата.
Количката си беше там, на мястото, където я беше оставил.
Имаше нещо странно в това — не можеше съвсем да налучка какво. Количката си стоеше съвсем явно насред помещението, но някак си успяваше да внуши впечатление, че в същото това време се движи много бързо, като редящи се кадри от едновремешен филм.
Касандра, бивша Кърсти, се огледа.
— Разхвърляничко е — отбеляза тя. — Какво е онова колело там, дето е обърнато наопаки?
— Мое е — отвърна Джони. — Вчера спуках гума. Още не съм успял да я сменя.
Касандра вдигна от пейката един от бурканите с кисели краставички. Етикетът беше зацапан със сажди. Тя го избърса и го обърна към светлината.
— „Консервна фабрика «Блекбъри» ООД, Краставички с горчица. Златен медал на Империята — прочете тя. — Шест първи награди. Гран при на Международния панаир на Корнишона в Нанси, 1933. Фестивал на Туршиите, Манчестър, 1929. Данциг — Пьокелфест 1928. Голямата награда на Щатския панаир в Мичиган, 1933. Златен медал, Мадрас, 1931. Наградата «Бонца» за хранителен продукт в Сидни, 1932. Произведени от най-висококачествени суровини.“ А пък отдолу са снимали някакво шантаво улично хлапе, подскочило високо, а отдолу пише: „Скача малкият Тим до небето сега, че краставичката от Блекбъри му залютя!“ Много умно. Кисели краставици като кисели краставици. Е, и?
— От старата консервна фабрика са — обясни Джони. — Била е взривена по време на войната. По същото време, когато и „Парадайс Стрийт“. Там вече не правят туршии от петдесет години и повече!
— О, не! — възкликна Касандра. — Да не искаш да кажеш, че… че се намираме в град, в който не се правят туршии? Ужас! Тръпки да те побият!
— Няма нужда да се заяждаш. Просто е странно, това исках да ти кажа.
Касандра разклати буркана. После взе друг изцапан буркан корнишончета, преобърна го и той рече „пльок“.
— Значи, добре са се запазили — отбеляза тя.
— Сутринта опитах една краставичка — съобщи Джони. — Беше доста вкусна и хрупкаше. А какво ще кажеш за ТОВА?
От джоба му изскочи вестникът, в който бяха увити рибата и картофите на госпожа Тахион. Разгъна го.
— Стар вестник — посочи той. — Искам да кажа… много стар, пък не е СТАР. Целият е за Втората световна. Обаче… нито изглежда стар, нито е стар на пипане или на миризма. Той е…