— Да, да, знам, сигурно е от ония копия, които можеш да си купиш — например от рождения ти ден в рождената ти година. Баща ми ми купи такъв, за да…
— За да си завиваш риба с картофки ли? — прекъсна я Джони.
— Странно, признавам — съгласи се Касандра.
Тя се извърна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.
— От ГОДИНИ чакам да ми се случи нещо такова — призна тя. — А ти?
— Като да ти падне в ръцете количката на госпожа Тахион ли?
— Опитай се да внимаваш какво ти говоря, ако обичаш.
— Извинявай.
— Не си ли се чудил понякога какво ще стане, ако в градината ти се приземи летяща чиния? Или пък намериш някакъв вълшебен предмет, чрез който можеш да пътуваш във времето? Или, да речем, някоя стара пещера, в която от хиляда години спи магьосник?
— Ами то, ако е за въпрос, аз веднъж НАМЕРИХ една стара пещера с…
— Изчела съм сума ти книги за такива работи и те са пълни с умни дечица, които само се разкарват насам-натам и викат „брей!“. Просто си се мотаят и им се случват разни ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ей богу. Сякаш никога не са подозирали, че е възможно да им се случи нещо такова. Вечно са неподготвени. Е, аз пък СЪМ.
Джони се опита да си представи какво ли ще стане, ако някога Кърсти я отвлекат извънземни. Сигурно най-накрая всичко щеше да свърши с галактическа империя, в която моливите до един са съвсем тънко подострени и всички неизменно си носят малко фенерче за спешни случаи. Или пък щяха да направят милион нейни копия-роботи, които щяха да хвъркат из вселената, да се карат на всички да не бъдат глупави и да ги принуждават да се държат разумно.
— Очевидно става дума за нещо много странно — рече тя. — Може би мистично. Вероятно е някакъв вид машина на времето.
Точно такава си беше Кърсти. Вечно стигаше до някакво обяснение. Не си губеше времето с разни съмнения.
— На тебе не ти ли хрумна? — попита тя.
— Машина на времето? Количка за пазаруване на времето?
— Е, какво друго обяснение би съответствало на факта? Освен възможността да са я отвлекли извънземните и да са я пренесли тук със скоростта на светлината, което кой знае защо те правят доста често. Но може да има и нещо друго — сигурна съм, че и ти си се сетил. — Тя погледна часовника си. — Няма закъде да бързаме. Карай полекичка.
— Ама…
— Няма нужда да припираме.
— Ама… Тя машината на времето трябва да има святкащи лампички…
— Защо?
— Ами така ТРЯБВА.
— И за какво й са тия лампички?
Джони не смяташе да се предава.
— За да святкат! — заяви той.
— Така ли? Кой е казал, че машината на времето трябва да изглежда по точно определен начин? — скастри го Касандра с важен тон, или поне с по-важен от обичайния си тон. — Или че трябва да бъде захранвана от електричество?
— Йонеса разправя, че не бива да има машини на времето, защото всеки непрекъснато ще променя бъдещето — рече Джони.
— Виж ти! А за каква друга възможност се сещаш? Как така госпожа Тахион ти цъфва тук с тоя стар нов вестник и с всичките тия стари нови буркани краставици?
— Добре де, добре. Аз обаче не си правя скорострелно големи изводи!
Всъщност си ги правеше. И го знаеше. От самото начало. Но в начина, по който Касандра обичаше да спори, имаше нещо, което автоматично караше човека да заеме противоположна позиция.
Той махна с ръка към количката.
— Искам да кажа, наистина ли смяташ, че може просто да натисна нещо… тъй де, дръжката или торбите, или знам ли кое, и изведнъж — здрасти. Наполеон Бонапарт!
Той тупна с длан една от черните торби. Светът проблесна пред очите му.
Под краката му сега имаше цимент, стени обаче наоколо нямаше. Или поне не бяха кой знае какви. Една тухла високи.
Мъжът, който зидаше следващия ред, вдигна поглед — много бавно.
— Да му се не види — възкликна той, — ти как попадна тук? — После като че се окопити.
— Ей, тоя цимент още не е… Фред! Веднага тука! Болонката, която клечеше до мъжа, залая по Джони и го катурна върху количката.
Нов проблясък — този път в червено и синьо. На Джони му се стори, че го размазват и после пак го издърпват обратно в старата форма.
Стените се появиха. Количката пак си беше насред стаята, както и Касандра, която го гледаше.
— Изчезна за момент — рече му тя с тон, все едно е извършил нещо нередно. — Какво стана?
— Нннн… не знам. Откъде да знам? — възкликна Джони.