— Никой няма да разстреля госпожа Тахион — рече сержантът. — Ние си я знаем, нали разбираш? Оная вечер я прибрахме.
— Заради какво?
— А, заради нищо. Ако нощем е клинч, пускаме я да си дреме в някоя свободна килия в участъка. Вчера например й дадох петаче и един чифт стари ботуши, дето бяха на майка ми. Ами виж я само. Може и баба да ти бъде, толкоз е древна, горката!
Госпожа Тахион стоеше и се цъклеше насреща им като кукумявка, докато те приближаваха най-предпазливо.
Войникът видя пред себе си съсухрена дребна женица, навлякла някаква бална рокля, върху която на етажи висяха всевъзможни дрехи, а на главата и бе нахлупена вълнена шапка с помпон. Буташе телена кошница на колелца. На кошницата бе прикрепена метална табела.
— „Теско“ — прочете той. — Това пък какво е?
— Хич не я знам откъде ги влачи тия неща — измърмори сержантът.
Количката бе пълна с черни найлонови торби. Но имаше и други неща, които блещукаха на лунната светлина.
— Аз обаче знам откъде го е взела — измърмори войникът. — Свила ги е от консервната фабрика!
— О, че то там тая сутрин се изсипа половината град — осведоми го сержантът. — Някой и друг буркан корнишони, какво толкова!
— Да, ама така не може. Ей, ти! Госпожа! Може ли само да погледна… — И той се приближи до количката.
От нея изригна някакъв демон, цял само зъби и пламтящи очи, и раздра опакото на ръката му.
— Мамицата му! Ей, я ми помогни да…
Но сержантът се беше дръпнал назад.
— Това е Виноват, да знаеш! — рече той. — Ако съм на твое място, щях да се вардя малко!
Госпожа Тахион се изкиска.
— Буревестници, напред! — изломоти тя. — К’во, нямало банани? Така си мислиш ти, стара ми каручке!
Тя обърна количката и припна в тръс, като я влачеше зад себе си.
— Ей, не влизай ТАМ… кресна войникът.
Старицата преметна количката над купчина тухли. Зад нея една стена се срути.
Последната тухла удари нещо долу, на дъното, и то рече Дзъннн!
Войникът и полицаят застинаха на място.
В мрака се чу тиктакане. Звукът идеше отдалеч и беше доста приглушен, но в тази пълна тишина и двамата мъже го чуха как пълзи нагоре по гръбнаците им.
Стъпалото на сержанта, увиснало във въздуха, бавно се отпусна на земята.
— Като почне да тиктака, колко време ти остава? — прошепна той.
Но до него нямаше никой. Войникът се отдалечаваше скорострелно.
Полицаят се спусна подире му и тъкмо когато бе преполовил разрушената „Парадайс Стрийт“, светът зад него изведнъж стана безумно вълнуващ.
На главната в Блекбъри беше девет часът вечерта.
На витрината на магазина за електроуреди девет телевизора показваха едно и също. Девет телевизора блещеха трепкащите си екрани срещу празното пространство.
Някакъв вестник се понесе по пустия тротоар и се спря в оградата пред една градинка. Вятърът поде празна кутия от бира и я затъркаля по тротоара, докато най-накрая тя издрънча в близката шахта.
Общинският съвет на Блекбъри наричаше главната улица „Пешеходна зона за отдих и култура“, макар че никой не беше много сигурен какви точно отдих и култура се предлагат там и какво точно означават те. Може би отдихът и културата това бяха пейките, хитро проектирани така, че хората да не се заседяват по тях твърде дълго и по този начин да развалят пейзажа. Или пък току-виж се изразяваха в цветните лехи, върху които бе избуяла редовната реколта неувяхващи пликчета от чипс. А можеше да са и дърветата от плана за озеленяване. На оригиналните чертежи отпреди няколко години те изглеждаха доста големи и кичести, но после съкратиха бюджета, отпадна едно, че друго, че трето и най-накрая никой не ги засади.
Неоновите светлини изстудяваха нощта като лед.
Вестникът пак подхвръкна и се уви около жълта кофа за боклук във формата на тлъсто куче с отворена уста.
Нещо се приземи на алеята и изпъшка.
— Тик-так-тик! Тики-така-бу! Оу! Национална… здравна… служба…
Интересното на притесненията — помисли си Джони Максуел — е, че вечно изниква нещо ново, за което да се притесняваш.
Приятелката му Кърсти казваше, че било така, защото той си бил притеснителен по рождение, но цялата работа беше, че тя никога от нищо не се притесняваше. Просто се нахъсваше и предприемаше някакво действие, какъвто и да беше проблемът. Той наистина й завиждаше за начина, по който решаваше какъв е проблемът и почти мигом се сещаше как да действа. Напоследък през повечето вечери Кърсти спасяваше планетата, а в събота и неделя — лисиците.