— Не разбирам много-много от атомите на хладилника — рече Йонеса. — Може пък да не са толкова лоши като атомите на бетона. Но според мен, ако се случи на когото и да било, никога вече няма да му потрябват нови тапети.
— Уха! Атомно Клате! — възкликна Бигмак.
— Да хващаме количката и да го гоним — рече Джони.
— Количката не ни трябва. Нека я оставим тук — предложи Кърсти.
— Не. Тя е на госпожа Тахион.
— Само едно не разбирам — оплака се Йонеса, докато бутаха количката през нивата.
— Аз пък не разбирам МИЛИОН неща — рече Джони.
— Какво? КАКВО? Сега пък какви ги приказваш?
— Телевизията. Алгебрата. Как така надениците без обвивка не се разпадат. Китайския — заизрежда Джони. — Всичкото това не го разбирам.
— Количката няма управление — рече Йонеса. — Никакви машинки, с които да командваш времето, няма по нея.
— Може би то е в торбите — предположи Джони.
— Да бе, да! Торби с време? Ама то, времето, не може просто да го напъхаш в торба!
— Може пък госпожа Тахион да не е знаела, че не може, и да го е напъхала. Тя вечно си прибира ту едно, ту друго.
— Всъщност времето не можеш да го прибереш — възрази Кърсти. — Времето е онова, което обгръща нещата.
— Баба ми си събира канап — обади се Бигмак с тона на човек, който иска да внесе своя принос в дискусията.
— Така ли? Е, не можеш да си прибереш неизползвания половин час и да го вържеш за другите десет минути, дето са ти останали отпреди това, ако случайно не си го забелязал — опъна се Кърсти. — Ама честно, вие в училище физика не учите ли? Хладилни атоми — това е пълна глупост! Какво, за Бога, е хладилен атом?
— Възможно най-малката частица от хладилника — обясни Йонеса.
Може би време Е ВЪЗМОЖНО да се пести, възропта наум Джони. Можеш да го пилееш, то може да ти тече през пръстите, можеш и да го спестиш. Разбира се, това си бяха само думи и всичко зависеше от това как го възприемаш, но госпожа Тахион възприемаше нещата от гледната точка на тирбушона.
Той си спомни как беше докоснал едната торба. Дали от нея не бе изтекло време? Нещо БЕШЕ просвистяло в пръстите му.
— Не може да има най-малка възможна частица от хладилник! Ще бъдат железни атоми и т.н.
— Хладилна молекула тогава. По един атом от всичко, което ти е нужно, за да направиш хладилник — съгласи се Йонеса.
— Не можеш да… Добре де, добре, МОЖЕШ да вземеш по един атом от всичко, което ти трябва, за да направиш хладилник, но така няма да получиш хладилна молекула, защото… — Тя облещи очи. — Ама какво говоря? И МЕН ме накарахте да дрънкам като вас!
Останалата част от вселената твърдеше, че времето не е нещо веществено, а начин, който природата използва, за да попречи на всичко да се случва вкупом и наведнъж — ала госпожа Тахион си беше казала: „Така си мислиш ТИ“ и…
През полето минаваше пътека, която водеше към нивите. Те приличаха на всички останали ниви по света — тук-там се виждаше по някой дядо, който изглеждаше точно като дядовците, обработващи нивите. Облечен точно с онези панталони, дето ги носят дядовците по нивите.
Докато количката подскачаше по пътеката, дядовците един по един преставаха да копаят. Обръщаха се след нея и мълчаливо, по аграрному, я проследяваха с поглед.
— Сигурно гледат палтото на Йонеса — изсъска Кърсти. — Лилаво, зелено и жълто. Найлон, нали? Найлонът за тях е нещо ново. А може да е и фланелката на Бигмак с тоя надпис „Хеви Метнал“.
Садят боб и копаят картофите — помисли си Джони. — А довечера тук ще има богата реколта от големи бомбени кратери…
— Не виждам пътя — обади се Бигмак. — А на хълма Блекдаун я няма телевизионната кула.
— Ама има толкова много фабрични комини допълнително — изкоментира Йонеса. — Аз тях не си ги спомням. И защо не се чуват коли?
Днес е 21 май 1941, помисли си Джони. Знам го.
Над реката имаше много тесен каменен мост. Джони се спря посред него и се озърна назад. Двама-трима от дядовците все още гледаха подире им. Зад тях на склона се виждаше полето, сред което се бяха озовали. Не беше особено хубаво. Имаше онзи сивкав оттенък, който полетата придобиват, когато се намират непосредствено до някой град и знаят, че е само въпрос на време бетонът да ги покрие.
— Спомням си времето, когато всичко тук бе покрито със сгради — рече си той.
— Сега пък за какво говориш?
— О, нищо.
— Донякъде се ориентирам — обади се Бигмак. — Това е „Ривър Стрийт“. А това на ъгъла е магазинът на стария Пейтъл, нали така?