И „Парадайс Стрийт“ също бе тук.
Но нощес вече нямаше да я има.
— Добре ли си? — смушка го Йонеса.
Не знаеше за тази улица, докато не се натъкна на онзи стар вестник в библиотеката. И сякаш… нямаше никакво значение, че всичко онова се е случило. Да, беше се случило, но някак си не се връзваше с войната. А и на много места се бяха случили много по-страшни неща. Деветнайсет души едва ли имаха особено значение.
Но той си беше представил как това се случва в НЕГОВИЯ град. Да си го представи му се удаде ужасно лесно.
Старците се прибираха у дома от нивите си. Магазините затваряха. Е, прозорците нямаше да светнат заради затъмнението, но лека-полека градът щеше да заспи.
И само няколко часа по-късно онова щеше да се случи.
Точно тази вечер.
Докато вървеше, Клатето пуфтеше. И страхотно се клатеше и тресеше. Не бил виновен той, че е дебел — все така разправяше. От генетиката било. Явно неговата генетика му идваше възмножко.
Опитваше се да тича, но повечето от енергията му се хабеше в кандилкането и тресенето.
Опитваше се и да мисли, но не му се удаваше да си избистри мозъка.
Не се бяха пренесли назад във времето! Ония само се опитваха да го преметнат! Вечно гледаха да го преметнат! Ще се прибере, ще поседне и всичко ще се оправи…
Е, тук той си БЕШЕ у дома.
В известен смисъл.
Обаче всичко беше… някак си по-дребно. Дърветата по улиците не бяха високи колкото трябва, колите също не изглеждаха както трябва. Къщите изглеждаха… по-нови. А това тук беше „Грегъри Роуд“. Беше минавал по този път един милион пъти. Като стигнеш по средата, и завиваш по…
По…
Някакъв човек си подкастряше плета. Беше с колосана яка и вратовръзка, а отгоре — с пуловер на зигзагообразни шарки. Освен това пушеше лула. Щом забеляза Клатето, престана да кълца и извади лулата от устата си.
— С какво мога да ти помогна, синко? — попита той.
— Аз… ъъ… такова… търся улица „Сийли Кресънт“ — обясни Клатето.
Човекът се усмихна.
— Е, аз съм съветник Едуард Сийли — представи се той, — но за такава улица не съм чувал. — Той подвикна през рамо на една жена, която плевеше цветна леха. — Ти да си чувала за улица „Сийли Кресънт“, Милдред?
— На ъгъла расте голям кестен… — заобяснява Клатето.
— Ние имаме кестен. — Господин Сийли посочи нещо като пръчка с две листенца на нея. После се усмихна. — Сега не е кой знае какъв, но ти само ела да го видиш след петдесет години, а?
Клатето се втренчи във фиданката, после и в човека.
Градината им беше голяма, а зад нея се простираше поле. Порази го фактът, че градината е широка тъкмо колкото да мине улица, ако… някой ден… някой решеше да прекара тук улица…
— Ще дойда — обеща Клатето.
— Добре ли сте, млади човече? — обади се госпожа Сийли.
Клатето усети, че паниката му минава. Запасите му от паника се бяха изтощили. Все едно сънуваше. ПОСЛЕ всичко ти се струва много тъпо, но докато сънуваш, просто се оправяш някак си и това е.
Също както когато излита ракета. Отначало — много шум и притеснения, а после заставаш на орбита, плаваш си свободно в пространството и гледаш всичко там долу под тебе, и то сякаш не е истинско.
Усещането беше невероятно. Клатето бе прекарал голяма част от живота си в смътен страх от едно и друго. Вечно имаше нещо, което е трябвало да направи и което не е трябвало да прави. Но тук всичко това като че нямаше никакво значение. Той дори още не беше се родил — поне в известен смисъл — така че не можеше да бъде виновен за абсолютно нищо.
— Добре съм — отвърна той. — Благодаря ви, че ме попитахте. Аз… ами, аз ще се връщам към града.
Усещаше как двамата го сподиряха с поглед, докато вървеше обратно по улицата.
Това БЕШЕ неговият роден град. Подсказваха му го много и всякакви неща. Но имаше и какви ли не други неща, които бяха… странни. Имаше повече дървета, по-малко къщи, повече фабрични комини и по-малко коли. И всичко беше много по-безцветно. Не изглеждаше особено забавно. Беше кажи-речи стопроцентово сигурен, че никой тук си няма никаква представа какво е това пица…
— Ей, гус’ине — обади се дрезгав глас.
Клатето погледна надолу.
Отстрани на бордюра бе приседнало някакво хлапе.
Момче беше, почти със сигурност го установи. Но късите му панталони стигаха кажи-речи до глезените, на носа му се мъдреха очила, като едното им стъкло беше затулено с амбалажна хартия, подстригвали го бяха явно със сенокосачката, а носът му течеше. Ушите му пък стърчаха.