— Добре де, англичанин съм — призна си Клатето.
— О, тъй ли? А как се казва министър-председателят?
Клатето се поколеба.
— Това май не сме го учили още — оправда се той.
— За да знаеш кой е Уинстън Чърчил, няма нужда да си го учил в училище! — презрително отсече момчето.
— Хайде стига си ме изпитвал! — възропта Клатето. — Едно знам със сигурност — никога не сме имали чернокож министър-председател!
— Ама ти НИЩО не знаеш! — озъби му се момчето и грабна очукания си куфар. — И си дебееел!
— Не съм длъжен да вися тук и да те слушам — рече Клатето и тръгна надолу по улицата.
— Шпионин, шпионин, шпионин! — подвикна подире му момчето.
— О, я млъквай!
— И глей как се тресеш като пача! Виждал съм го оня, Гьоринг, на кинопреглед! Същият си като него! И дрехите ти глей к’ви са смешни! Шпионин, шпионин, шпионин!
Клатето въздъхна. Свикнал беше с подобни неща, но напоследък не чак толкова, защото навремето беше само дебел, а пък сега беше висок и дебел.
— Ти пък си тъп — рече му той. — Аз поне мога да отслабна.
Хапливият му сарказъм обаче не помогна.
— Шпионин, шпионин, шпионин! Мръсен, гаден фашист!
Клатето се опита да ускори ход.
— Ще кажа на госпожа Денсити и тя ще се обади на наш Рон и той ще дойде и ще те арестува! — кресна момчето, като подтичваше подире му.
Клатето се мъчеше да ускори ход.
— Той наш Рон има пищов!
Един колоездач бавно премина покрай тях.
— Тоя е шпионин! — посочи момчето с пръст Клатето. — Аз го арестувам и ще го водя на наш Рон!
Мъжът само се усмихна на Клатето и натисна педалите.
— Наш Рон разправя, че вие, шпионите, изпращате съобщения на фашистките подводници по морзовата азбука. С фенерчета! — подвикна момчето.
— Морето е на цели двайсет мили оттук — отвърна Клатето, който вече кажи-речи тичаше.
— Можеш да застанеш нависоко и да святкаш! Предател, предател, предател. Шпионин, шпионин, шпионин.
Абсолютна тъпотия, мислеше си Бигмак, докато съзерцаваше двете струи пара пред себе си.
Кой идиот беше измислил тая кола без серво усилване на волана и без синхронизирани предавки, със спирачки, задействащи се с жило? Та той всъщност направи услуга на света, като разкара тая кола от пътя! Подкара я по тротоара, прегази цветята в градинката и се блъсна в голямата каменна чешма.
Всъщност стълбовете пара си бяха много красиви. В тях проблясваха мънички дъги.
— Ей — обади се глас, докато някой отваряше вратата на колата, — какво става тук?
— Май си фраснах главата — обясни Бигмак.
Една голяма лапа обхвана китката му и го издърпа от колата. Бигмак погледна двете кръгли лица, на чиито чела направо си беше изписано „полицай“. Имаше място да се изпише и още какво ли не. Доста широчки лица бяха.
— Това е колата на доктор Робъртс — рекоха в един глас двамата. — А ти, момчето ми, си го загазил яко. Как се казваш?
— Саймън Ригли — смънка Бигмак. — Госпожица Партридж ме знае…
— Така ли? А тя пък коя е?
Бигмак примига срещу двете лица, които, чудно как, се сляха в едно.
Госпожица Партридж всъщност му харесваше. А иначе беше гаднярка. Двамата социални работници, които по-рано се занимаваха с Бигмак, бяха решили, че за всичко е виновна лошата компания, докато госпожица Партридж му беше дала съвсем ясно да разбере, че ако зависеше от нея, е щяла да го удуши още в люлката. Такъв човек можеш да го УВАЖАВАШ. Подобни хора не те карат да се чувстваш като някакъв безполезен смотаняк.
Нещо се размърда в паметта му.
— Сега кога сме? — попита той и се потърка по главата.
— Можеш да започнеш с това да ми обясниш къде живееш… — наведе се към него полицаят. Нещо в Бигмак го притесняваше. — Какво искаш да ми кажеш с това кога сме сега?
— Коя година сме?
Полицаят беше категоричен относно това как да се действа с крадците на коли, но крадците на коли обикновено знаеха коя е сегашната година.
— Четирийсет и първа — отвърна той и се изправи. После присви очи. — Кой е капитанът на английския национален отбор по крикет?
Бигмак примига.
— К’во? Отде да знам!
— Кой спечели състезанието по гребане миналата година? Оксфорд или Кеймбридж?
— Какво грабене?
Полицаят пак го изгледа.