— А това на колана ти какво е?
Бигмак отново примига и погледна надолу.
— Не съм го свил! — оправда се той. — Та това е най-прост транзистор.
— А тая жица, дето ти влиза в ухото?
— Я не се прави на тъп. Слушалка на уокмен, нищо повече.
Ръката на полицая се стовари върху рамото му с онова „туп“, което означаваше, че няма да го остави на мира така лесно.
— Идваш с мене, Фриц — рече той. — Аз да не съм вчерашен!
Мозъкът на Бигмак най-после се поизбистри. Той огледа униформата, после насъбралата се тълпа отзад и започна да осъзнава, че е сам-самичък и далеч-далеч от къщи.
— И аз не съм вчерашен — рече той. — Това ще ви помогне ли с нещо?
Джони, Кърсти и Йонеса бяха седнали в една градинка. Доколкото Джони можеше да прецени, тя се намираше там, където един ден щеше да мине околовръстното и „островчето“. Сега там имаше пейка и известно количество здравец.
— Довечера ще взривят „Парадайс Стрийт“ — съобщи Джони.
— Това къде е? — попита Йонеса.
— Тука. Там, където е Спортният център… Искам да кажа, където ще бъде — поправи се той.
— Никога не съм чувал за такава улица.
— Аз нали ти казах! Бомбардирали са я. И знаете ли кое е смешното?
— Какво смешно може да има изобщо? — обади се Кърсти.
— Станало е по погрешка! Германците са искали да бомбардират големите складове в Слейт! Обаче нещо се объркали и времето се развалило, и те като забелязали релсите тук, си изсипали всичките бомби и си заминали. Тази нощ всички хора си спели кротко, защото сирените не се включили навреме!
— Добре де, добре, знам, и преди си ми разказвал, и за Адолф и Сталин също. Всичко това е много тъжно, но няма защо да се впрягаш — рече Кърсти. — Това е история. В историята стават такива работи.
— Ти не ме ли слушаш какво ти говоря? Това ОЩЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО! Ще се случи ДОВЕЧЕРА!
Те се втренчиха в здравеца.
— Защо не се връщаме вече? — обади се Кърсти. — От ЦЯЛА ВЕЧНОСТ висим тук!
— Откъде да знам? — отвърна Джони. — Може би колкото по-назад си се върнал във времето, толкова по-дълго се задържаш там, където си попаднал.
— А ние съвсем случайно попаднахме точно във време, за което ти знаеш толкова много — обади се Йонеса. — Вижда ми се малко странно.
Тъкмо това притесняваше и Джони. Всичко МУ СЕ СТРУВАШЕ истинско, но може би той просто беше превъртял и повлякъл всички подир себе си.
— На мен съвсем определено не ми се стои тук — рече Йонеса. — Да бъда малкият черен Самбо… е, не съм си представял така живота.
Джони се изправи и сграбчи дръжките на количката.
— Отивам да видя „Парадайс Стрийт“ — заяви той.
— Ама че кофти идея — обади се Кърсти. — Казах ти, каквото и да направиш, това се отразява на бъдещето.
— Само ще хвърля едно око.
— Сериозно? Да ти кажа, много ми е трудно да го повярвам.
— Тя е права — опита се да я подкрепи Йонеса. — С Времето шега не бива. Четох една книга, където някакъв се върна назад във времето и стъпка един… един динозавър и цялото бъдеще се промени.
— Динозавър ли? — учуди се Кърсти.
— Май че динозавър беше. Може би е имало и съвсем мънички динозавърченца.
— Ъхъ. Или пък онзи е бил доста мощен — предположи Кърсти.
Количката заподскача по тротоара, изтрополи през шосето и задрънка по отсрещния тротоар.
— Какво смяташ да правиш? — попита Кърсти. — Да чукаш по хорските врати и да викаш „Извинете, ама довечера едни бомбардировачи ще бомбардират тая улица“, така ли?
— Че защо не?
— Защото ще те приберат на топло, затова — обясни му Йонеса.
— Точно така — подкрепи го Кърсти. — Ще стане същото като с онзи, дето стъпкал Йонесовия динозавър.
— Абе като се замислих, то май че беше някакво насекомо — поправи се Йонеса. Както и да е, нищо не можеш да направиш. Станало е вече — иначе откъде ще го знаеш? С историята шега не бива.
Количката спря толкова внезапно, че те и двамата се нахакаха в гърба на Джони.
— Всички така приказват — възкликна той. — ТЪПО е! Ако забележите, че някой ще го сгази кола, ще си стоите и ще гледате, защото е писано да стане, така ли? Всичко, което правим, променя бъдещето — през цялото време. Така че трябва да правим КАКВОТО ТРЯБВА.
— Не крещи, хората ни гледат — скастри го Кърсти.
Количката отскочи от бордюра и се заклатушка по чакълената настилка. Вече бяха отминали центъра на града.