И ето че стигнаха до „Парадайс Стрийт“.
Не беше много дълга улица. От двете и страни имаше само по десетина къщи с тераси, прозорците на някои бяха заковани с дъски. Краят й опираше в дървената порта на фабрика. Навремето портата била боядисана в зелено, но годините и климатът бяха я пребоядисали в мъхесто сивкаво.
Някой бе изрисувал с тебешир футболна врата и една сюрия хлапета гонеха наоколо топката.
Джони ги гледаше как се боричкат и се фаулират така, че настървението им би възрадвало сърцето на всеки треньор.
Някъде по средата на улицата един младеж поправяше мотоциклет. Топката изскочи изпод едно гъсто меле, тресна по кормилото и за малко да събори мотора.
— Ей, калпазани! — скара им се младежът и им подхвърли топката.
— Ти никога не си споменавал какво е станало с децата — обади се Кърсти толкова тихичко, че Джони едва я чу.
Той сви рамене.
— И ВСИЧКО ли ще бъде разрушено? — попита Йонеса.
Джони кимна.
— В местния вестник не даваха кой знае какви подробности — обясни той. — Нарочно са го правели, в случай че врагът го прочете. Всичко е било свързано с едно нещо, на което са му викали военновременни изпитания. Нали разбирате… да не позволяваш на врага да разбере, че те боли. Имаше снимка на една жена, вдигнала палец, сякаш казваше „Блекбъри ще издържи, Хитлер!“, но в първите няколко години за бомбардировката не се е пишело нищо.
— Искаш да кажеш, че властите са я потулили? — попита Кърсти.
— Звучи логично — обади се мрачно Йонеса. — Искам да кажа, няма да обявиш на врага „Ей, не ударихте точно в целта, я се пробвайте пак!“.
Топката тресна по портата на фабриката и тя издрънча. Изглежда, нямаше отделни отбори. Топката просто се риташе напосоки от този, който свари.
— Не виждам какво бихме могли да НАПРАВИМ — рече Кърсти. Гласът й сега звучеше напрегнато.
— Какво?! Че нали преди малко ми разправяше, че НЕ БИВАЛО да се меся по никой начин! — възкликна Джони.
— Но когато видиш хора, вече е друго, нали?
— Така е.
— Предполагам, че ако просто кажем на някой, това с нищо няма да помогне.
— Сигурно ще викнат „Ти пък откъде знаеш?“ и после ще те разстрелят като шпионин — предположи Йонеса. — Тук шпионите са ги разстрелвали.
Глава 7
Хеви метнал
Мъжът в зеленикавата униформа въртеше ли, въртеше транзистора на Бигмак в ръце.
Бигмак го наблюдаваше нервно. В стаята имаше сержант от полицията, но Бигмак си познаваше полицаите. Само че на вратата пазеше войник, а в кобура му имаше пистолет.
А пък другият военен, който седеше в стаята, имаше уморен вид, но гледаше много навъсено. Не че Бигмак загряваше бързо, но вече му беше просветнало, че този път няма да му се размине с предупреждение.
— Нека започнем отначало — обади се седналият военен, представил се като капитан Харис. — Името ти е…
Бигмак се поколеба. Искаше му се да каже „Обадете се на госпожица Партридж и тя ще ви обясни — не съм виновен аз, защото според нея съм социално неприспособим“, но физиономията на капитана му подсказваше, че това ще е крайно несполучлив ход.
— Саймън Ригли.
— И казваш, че си на четиринайсет години и живееш в… — капитан Харис погледна бележките си — в „блок“ който бил тука наблизо.
— Лесно се вижда — рече Бигмак с най-услужливия си тон. — Така де, ако го имаше.
Капитанът и полицейският сержант се спогледаха.
— Но него го няма, така ли? — попита капитанът.
— Да. Не знам защо — отвърна Бигмак.
— Обясни ми пак какво точно е „Хеви Метнал“ — рече капитанът.
— Ами група. Свирят нео-пънк-траш — обясни Бигмак.
— Та, казваш, нещо като оркестър? Свирят музика?
— Ъъ, мммда — съгласи се Бигмак.
— И значи може би сме ги чували по радиото?
— Според мен едва ли — отвърна Бигмак. — Последният им сингъл се казваше „Ще ти откъсна главата и ще плюна в дупката аз“.
— Ще ти откъсна главата… — обади се полицаят, който си водеше бележки.
— … и ще плюна в дупката аз — услужливо допълни Бигмак.
— Този твой часовник с тия цифри — рече капитанът. — Гледам, че има и разни копченца. Какво ще стане, ако ги натисна?
Полицаят се опита да се поотмести.
— Топа отляво палва една лампичка, така че да виждаш в тъмното — обясни Бигмак.
— Така ли? И защо ти е да виждаш в тъмното?