А онзи, дето му крещеше да стои или щял да стреля…
… стреля.
Нещо рече „Трясссс!“ и „Дръннн!“ току пред Бигмак, но той зави по един коридор, притича под протегнатите ръце на друг полицай и се озова в някакъв двор.
Един полицай бе застанал до някакъв древен велосипед — огромно возило, което изглеждаше като направено от заварени една за друга канализационни тръби.
Бигмак се стрелна покрай полицая, метна се на седлото и натисна педалите.
— Ей, к’во правиш, бе…
Гласът на полицая заглъхна зад гърба му.
Велосипедът зави в алеята зад гарата. Улицата беше калдъръмена. А седлото — от корава кожа. Панталоните на Бигмак — много тънки.
— Нищо мудно, ме всичките са такива оклюмали — помисли си той, докато се мъчеше да кара прав.
— Предател, предател, предател. Шпионин, шпионин, шпионин.
— Млък бе! — сряза го Клатето. — Що не си ходиш в Лондон?
— СЕГА не съм се разбързал за Лондон — отвърна момчето. — По ми е интересно да ловя шпиони ТУКА.
Пак се бяха върнали в центъра на града. Момчето се мъкнеше след Клати и го сочеше с пръст на минувачите. Честно казано, като че никой нямаше намерение да го арестува, обаче го гледаха странно.
— Брат ми Рон е ПОЛИЦАЙ — рече момчето. — Той ще дойде от Лондон и ще те застреля с ПИСТОЛЕТА!
— Разкарай се!
— Дума да не става!
В началото на „Парадайс Стрийт“ имаше църквичка. Според Йонеса беше неконформистки параклис. Имаше затворен, мокър неделен вид. Двете застаряващи вечнозелени дървета от двете страни на вратата изглеждаха така, че на човек му идеше да грабне една метла и да отупа саждите от листата им.
Тримата седяха на стълбището и гледаха към улицата. Една жена бе излязла навън и усърдно търкаше прага на къщата си.
— Параклисът бил ли е разрушен? — попита Кърсти.
— Искаш да кажеш, ще бъде ли. Не, според мен не.
— Жалко.
— Стои си… искам да кажа, че през деветдесет и шеста си е там — обади се Йонеса. — Само че го използват за разни други работи. Нали разбираш, курсове по аеробика и тем подобни. Знам, защото всяка сряда ходя там на народни танци. Ще ходя, искам да кажа.
— Ти? — изуми се Кърсти. — ТИ играеш народни танци?! Оня танц с прътите и звънците… ТИ?!
— Защо, нещо не е наред ли? — попита студено Йонеса.
— Ами… неее…, разбира се, че не, но това не е много характерно за хора с твоя…
Йонеса я остави да се погърчи малко и додаде:
— Ръст?
Думата се стовари като гира. Кърсти си затвори устата.
— Да — хлъцна тя.
Още една жена излезе навън — съседката на онази, дето си търкаше прага, и започна да търка СВОЯ праг.
— И какво ще ПРАВИМ? — обади се Кърсти.
— Чакай, мисля — отвърна Йонеса.
Нейде в далечината звънна камбана и продължи да звъни.
— И аз мисля — обади се Джони. — И ето какво се сетих: не сме виждали Бигмак от цяла вечност.
— Много хубаво — обади се Кърсти.
— Не е изключено да си е навлякъл някоя беля — поясни Джони.
— Какво искаш да кажеш с това „не е изключено“? — попита Йонеса.
— Клатето, и него не сме го виждали — продължи Джони.
— О, нали го знаеш Клатето. Сигурно се скатава някъде.
Още една жена излезе пред дома си от другата страна на улицата и се включи в конкурса за най-излъскан праг. Кърсти се изправи.
— Защо се държим като пълни нещастници? — попита тя.
— Нали сме хора от деветдесетте! Все трябва да можем да измислим нещо! Можем да… да…
— Да се обадим на Адолф Хитлер — предложи Йонеса.
— Не помня телефона му, ще ме прощавате, но в швабския указател НЯМА КАК да не го пише.
Джони се взираше мрачно в количката за пазаруване. Не бе очаквал, че пътуването във времето ще се окаже толкова мъчно нещо. Сети се за всички онези пропилени учебни часове, през които е могло да му обяснят как например се действа, ако някоя откачалка ти натресе количка, пълна с време.
Но в училище човек не можеше да научи нищо, което да му е от полза в реалния живот. Вероятно в нито един учебник не се обясняваше какво да правиш, ако излезе, че комшията ти е Елвис Пресли.