Погледна надолу по „Парадайс Стрийт“ и усети как Времето струи покрай него. Йонеса и Кърсти се стопиха в далечината. УСЕЩАШЕ, че са там, ала ефирни като сън — а светлината на деня угасна, футболистите се прибраха, духна вятър, от югозапад заприиждаха облаци, градът заспа, бомбардировачите долетяха от изток и над къщите, нивичките, хората, нарисуваната с тебешир футболна врата и хубавите чисти бели прагове рукна огнен дъжд…
Капитан Харис въртеше в ръце часовника на Бигмак.
— Невероятно — обади се той. — А тука пише „Произведено в Япония“.
— Злодейски хитро — обади се сержантът.
Капитанът вдигна транзистора.
— Пак японски — отбеляза той. — Защо? Защо го пишат това отзад? Ето, виж тука. Произведено в Япония.
— Аз пък си мислех, че те произвеждат само ориз — рече сержантът. — Така разправяше баща ми. Ходил е там.
Капитан Харис набута едната миниатюрна слушалчица в ухото си и натисна някакво копче. Вслуша се в свистенето, на чиято честота след четирийсет и осем години щеше да се чува радио Блекбъри, и кимна.
— Прави НЕЩО. — Той докосна с палец копчето за сменяне на станциите и примига.
— Хоум Сървис! Ясно като камбана!
— Можем да го отворим като нищо — обади се сержантът.
— Не — възрази сержант Харис. — Трябва да го изпратим в Министерството. Да го погледнат мъжете в бяло. Откъде да намерим такива клапи, че да му паснат? Къде му е антената?
— Миниатюрни краченца — обади се сержантът.
— Какво?
— Така разправяше татко за японките. Имали миниатюрни краченца. Може пък и ръцете им да са дребни. Абе, просто ми хрумна. — Сержантът се опита да поразшири технологичните си разсъждения. — И да ги бива да правят разни дреболийки? Нали разбираш, като кораби в шишета например.
Капитанът върна транзисторчето в кутията.
— Виждал съм как ги правят — продължаваше сержантът, който все още гореше от желание да помогне с нещо. — Взимаш значи едно шише и после голяма макара от много тънък конец…
— Този тук е най-добрият актьор, който някога съм виждал, да знаеш! — прекъсна го капитан Харис. — Направо като нищо ще си те заблуди, че си е най-обикновено глупаво момченце! Ама тия неща тук… Направо не мога да повярвам. Всичко е толкова… странно.
— Пратили сме цялата полиция подире му — рече сержантът. — А пък инспекторът извика армията от Уест Ъндъртън. За нула време ще го хванем.
Капитанът залепи кутията с тиксо.
— Искам това да се охранява — нареди той.
— Ще го наглеждаме в главната канцелария.
— Не. Искам да е на сигурно място.
— Добре, има една празна килия. Всъщност тя в момента е заета, но скоро ще се освободи.
— Не. Нещо по-сигурно.
Сержантът се почеса по ухото.
— Ами шкафът за загубени вещи… — рече най-накрая той. — Обаче вътре има много важни…
— Шкафът за загубени вещи! Вие сейф нямате ли?
— Нямаме.
— Ами какво ще стане, ако намерите британската кралска корона в канавката?
— Тутакси ще я приберем в шкафа за загубени вещи — не се поколеба дори за миг сержантът. — И после ще звъннем на краля. Виж сега, вратата е много здрава и дебела и има само един ключ, който е у мен.
— Добре тогава, извади каквото има там вътре и го сложи в някоя килия, а кутията заключи в шкафа.
— На главния инспектор това няма да му хареса. Изгубените вещи са много важно нещо.
— Кажи му, че ще му съдействаме най-приятелски, или ако предпочита, началникът на полицията ще му звънне след две минути. — Капитан Харис положи ръка върху слушалката. — Е, кое си избираш?
Сержантът беше видимо притеснен.
— Сериозно ли говорите, сър?
— О, да!
— Това нещо няма да рече „бум“ или нещо такова, нали?
— Не съм много сигурен. Според мен не.
Пет минути по-късно сержантът слезе долу при килиите с отчаяна физиономия, нарамил всичко, което извади от шкафа. Остави го на една пейка в коридора и бръкна в джоба за ключа. После дръпна капандурата на вратата на една килия.
— Добре ли си, бабче?
— Така си мислиш ти! Къв син молив бе? Ама момчето си го бива, нали така, гусин Шадуел?
— Да, да — рече сержантът и отвори вратата.
Старицата седеше на леглото. Беше толкова дребничка, че краката й висяха цяла педя над земята. В скута й се беше изтегнал котарак. Щом видя сержанта, котаракът изръмжа — бавно, все по-силно ръмжене, което предполагаше, че само някой да се пробва да му посегне, ще има дълго да си ближе раните.