Сержантът отдавна вече беше спрял да се чуди как така тоя котарак успява да се промъкне в килиите. Всеки път се случваше така. Прозорците бяха прекалено тесни, през вратата съвсем сигурно нямаше как да мине, но всеки път, когато приберяха бабичката, на сутринта котаракът се оказваше при нея.
— Закуси вече, а?
— Скариди от хиляда години — отвърна щастливо госпожа Тахион.
— Добре. Значи сега идваш с мен. Времето днес е много хубаво — рече сержантът.
— Светии ми бе, сополанко — изправи се госпожа Тахион и послушно закрета след него.
Сержантът поклати тъжно глава. Старицата се повлече подире му през двора на участъка, където под брезента, който сержантът беше метнал отгоре и предната вечер, чакаше телена количка, натоварена с торби.
Госпожа Тахион я погледна.
— Никой нищичко ли не е свил? — попита подозрително тя.
Такава си е, помисли си сержантът. Гледаш я, луда за връзване, а после изведнъж ти резне някое изречение, както бръснач — коприна.
— Хайде пък и ти, миличката ми, като че някой ще ти барне тия… — рече той с възможно най-любезния тон.
— Трупнеш ли точки, печелиш наградата. Фуражки с фуражки.
Сержантът бръкна под количката и извади чифт ботуши.
— На майка ми са — обясни той. — Искаше да ги изхвърли, ама аз си рекох, кожата още си я бива…
Госпожа Тахион ги грабна от ръката му. Само за секунди те се намериха някъде сред струпаните в количката торби.
— Малък номер са за мъж — обяви госпожа Тахион.
— Да, шести номер са — рече сержантът.
— Ах, Бисто. Животът е страхотно нещо, ако не му се даваш, ама то сега те вече са турили там мост.
Сержантът погледна количката.
— Хич не ми го ражда главата откъде го мъкнеш всичкото това — рече той. — От какво са направени тия торби бе, мойто момиче? Прилича ми на гума ли, на що ли…
— Обли Обли Об. Бииииип! — обади се госпожа Тахион. — Казах им аз, ама кой ще ти слуша някакъв си чайник к’ви ги дрънка! Уха!
Сержантът въздъхна, бръкна в джоба си и извади петаче.
— Вземи си едно чайче и кифла — подаде й го той.
— Фуражки с фуражки. Така си мислиш ти — рече госпожа Тахион и го пое.
— А, няма нищо.
Сержантът тръгна обратно към полицейския участък. Беше СВИКНАЛ с госпожа Тахион. В студените нощи понякога чуваше как на стъпалата отвън издрънчава бутилка от мляко. Технически погледнато, това си беше престъпление и означаваше, че госпожа Тахион си търси топло местенце да пренощува.
Не през ВСЯКА студена нощ обаче. Това го озадачаваше, ала грешка нямаше. Миналата зима клинчът се задържа доста дълго време и момчетата вече бяха започнали да се притесняват. Направо си отдъхнаха, когато чуха дрънченето на строшено стъкло и бойния вик „Казах им аз! Така си мислиш ти!“. Госпожа Тахион току се появяваше и току изчезваше, никой не я знаеше откъде идва и нямаше как да разберат къде ходи…
Светни ми бе, сополанко? Луда за връзване, грешка няма.
Обаче… странна работа. Такова де, като й дадеш нещо, после имаш чувството, че тя ти е направила услуга.
Чу трополенето на количката зад гърба си, а после изведнъж стана тихо.
Обърна се. Количката и госпожа Тахион бяха изчезнали.
Джони усещаше ТУКАШНОСТТА на „тук“. Всичко онова щеше да се случи ТУК, а не в някоя далечна страна, пълна със странни имена и чуждоземни хора с големи мустаци, които крещят разни лозунги.
Щеше да се случи ТУК, където имаше обществени библиотеки, пътеки тип зебра и хора, които играят на тото едно.
Бомбите щяха да пробият покривите и таваните, да паднат чак в избите и всичко щеше да стане бяло.
И всичко това щеше да се случи, защото, както каза Йонеса, вече се беше случило. Щеше да се случи и той не можеше да го предотврати, защото дори и да намереше начин да го предотврати, нямаше да знае, че се е случило, нали така?
Може би госпожа Тахион събираше Време. По някакъв начин, който не можеше да изкаже съвсем добре с думи, Джони чувстваше, че Времето не е просто нещо, което се вижда на часовниците и календарите, а е и нещо, което живее в главите на хората. И ако това означаваше, че трябва да мислиш по този начин, нищо чудно, че приказките й бяха като на луда.
— Добре ли си? — обади се далечен глас.
По някакво чудо развалините отново се превърнаха в къщи, светлината светна, топката се тресна о вратата в топлия следобеден въздух.