Кърсти размахваше ръка пред лицето му.
— Добре ли си?
— Аз, такова… просто се бях отнесъл.
— Много мразя, като изключиш така.
— Извинявай.
Джони се изправи.
— Не сме се върнали тук по случайност — рече той. — Напоследък много мислих за случилото се довечера и най-накрая се озовахме тук тъкмо навреме. Не зная защо. Но трябва да направим нещо, дори и да не можем да направим нищо. Затова аз ще…
Иззад ъгъла изскочи един велосипед. Подскачаше нагоре-надолу по калдъръма, а силуетът, който го яздеше, представляваше размазано петно. Велосипедът издрънча и се закова точно пред тях.
Те се облещиха срещу велосипедиста. Така трепереше, че не можеше да застане на фокус.
— Бигмак?
— Ъъ… ъъ… ъъ…
— Колко пръста ти показвам? — обади се Кърсти.
— Дд… дддеветнайсет? Скрийте колелото!
— Защо? — попита Кърсти.
— Нищо не съм направил!
— Аха — разбиращо кимна Йонеса. — Значи така, а?
Той вдигна колелото и го набута в омацания със сажди храсталак.
— Как така? — обади се объркано Кърсти.
— Бигмак никога нищо не прави — обясни Джони.
— Точно така — съгласи се Йонеса. — Няма такъв човек в цялата вселена, който да си е навличал толкова неприятности заради неща, които не е направил на места, на които не е бил, и поради това, че изобщо не е виновен той.
— Ттте… те стреляха по мене!
— Уха! — обади се Йонеса. — Този път май нищото, дето не си го направил, ще да е много голямо нищо!
— Аз… такова, значи, тая кола…
Звънът, който Джони беше чул преди малко, се разнесе пак, този път иззад къщите.
— Т’ва е полицейска кола! — подскочи Бигмак. — Пробвах да ги прекарам по стръмното на „Харолд Уилсън Драйв“, ама стръмното го нямаше! И един стреля по мене! С истинско оръжие. Войниците не бива да стрелят по хората!
Набутаха разтреперания Бигмак в противните храсти. Кърсти го наметна с шлифера си, та да престане да трепери.
— Добре, играта свърши. Казах, играта свърши! — изпъшка той. — Давайте да се вдигаме оттука, а? Давайте да си ходим!
— Според мен трябва да се опитаме да кажем на хората за бомбите — обади се Джони. — Току-виж някой ни послушал.
— И ако те питат откъде знаеш, какво ще им кажеш — че си дошъл тук от деветдесет и шеста, така ли?
— Може например… нали разбираш… да напишеш бележка — предложи Йонеса. — И после да я пуснеш в нечия пощенска кутия.
— Да бе, да — нахъса се Кърсти. — И какво ще им напишем? „Излезте на дълга разходка“? Или „Сложете си по-твърдичка шапка“?
Забеляза как я гледаше Джони и млъкна.
— Извинявай. Не исках да кажа това.
— Клатето! — възкликна Йонеса.
Обърнаха се. Клатето се носеше откъм улицата. Това, бягането, му струваше доста мъки на Клатето, но хукнеше ли веднъж, внушаваше ужасяващото впечатление, че нищо на света не може да го спре.
Забеляза ги и смени посоката.
— Ух как се радвам да ви видя! — изпухтя той. — Давайте да се омитаме оттука! Някаква откачалка ме преследва от върха на хълма чак дотука. И крещи по мене, че съм бил шпионин.
— Стреля ли по тебе? — попита Бигмак.
— Замеряше ме с камъни!
— Ха! А МЕНЕ ме стреляха! — наду се Бигмак.
— Добре — обади се Кърсти. — Събрахме се всичките. Да вървим.
— Нали ЗНАЕШ, че не знам как! — възкликна Джони. Торбите си бяха там, в количката. Отпред на една метална пластина беше изписано „Пазарувайте в Теско“. Вероятно господин Теско е бил собственик на някоя мъничка тукашна бакалничка, замисли се трескаво Джони. Или още не се е родил.
— Става с мисъл — обади се Кърсти. — Няма как да е иначе. Отиваш там, където си го намислиш.
— О, хайде бе! — обади се Йонеса. — Че то това е все едно магия!
Джони пак се втренчи в количката.
— Мога да… да пробвам.
По съседната улица премина полицейска кола.
— Я да отидем на някое по-скришно място — предложи Йонеса.
— Добра идея — смънка Бигмак.
Застлана със сгурия пътечка заобикаляше малката църквица и извеждаше при няколко струпани кофи за боклук и купчина увехнали цветя. Имаше и малка зелена вратичка. Много лесно се отвори.
— Едно вре… по тия времена не са заключвали църквите — отбеляза Йонеса.
— Но там вътре нали има сребърни свещници и не знам си к’во? — учуди се Бигмак. — Всеки може да си влезе и да ги гепи!