— Защо? — попита Кърсти.
— Не исках да се срещам със собствените си родители и въобще… — Той като че още се задъхваше. — Историята сама по себе си е пълна с кръпки и няма защо да усложняваме положението, нали така? Пък и изобщо не ми беше трудно да си сменя името. Във военно време… ами, губят се архиви, хора загиват, всичко се обръща с краката нагоре. Човек може да се скатае и да цъфне после някъде другаде като съвсем друг човек. След войната служих в армията няколко години.
— ТИ ли бе? — хлъцна Бигмак.
— О, ами нямаше как, всички служеха. Викаха му всеобща военна повинност. Пратиха ме в Берлин. После се върнах и трябваше някак си да си изкарвам прехраната. Искате ли още по един млечен шейк? Лично аз на ваше място не бих поискал. Знам от какво ги правят.
— Можеше да изобретиш компютрите! — възкликна Бигмак.
— Ами? Така ли си мислиш? — старецът се разсмя. — Кой ще ти слуша някакво си хлапе, което и в университет даже не е учило? Освен това… ами, виж…
Той грабна една пластмасова вилица и почука по масата.
— Виждаш ли? Всеки ден изхвърляме милиони от тях. След петминутна употреба вече са в кошчето за боклук, нали така?
— Да, разбира се — обади се Кърсти.
Зад гърба на Клатето персоналът ги гледаше нервно, както монасите в някое тихо манастирче биха гледали свети Петър, току-що отбил се при тях да пийне един чай.
— Преди сто години тази вилица щеше да е цяло чудо. А сега ги хвърляме, без изобщо да се замислим. Та… как, казваш, се правят?
— Ами значи… вземаш петрол, и… Май че пишеше нещо в една книга, дето я четох…
— Точно така — облегна се назад Клатето. — Не знаеш. И аз не знам.
— Аз обаче изобщо нямаше да се занимавам с такива неща — обади се Кърсти. — Щях да пиша научна фантастика. Кацания на луната и тъй нататък.
— Ти сигурно щеше да се справиш — отвърна Клатето. На лицето му се изписа умора и той започна да потупва джобовете на сакото си, като че търсеше нещо. — Обаче, боя се, че аз никога не съм се оправял добре с думите. Та, отворих хамбургерница.
Джони се огледа и започна лекичко да се усмихва.
— Точно така — рече Клатето. — През петдесет и втора. Нали разбирате, знаех кое как трябва да бъде. Гъсти шейкове, двойни сандвичи-трепачи със сирене и яйце, картонени шапки за персонала, червен сос в онези мънички кръглички пластмасови шишенца, дето приличат на доматчета… О, да. Първата година имах три заведения, на следващата десет. Сега са хиляди. Другите просто не могат да ми насмогнат. Нали разбирате, знаех си предварително на кое ще клъвнат. Подаръци за рождените дни за децата, клоунът Патка Клатка…
— ПАТКА КЛАТКА?! — възкликна Кърсти.
— Извинявайте. Времената тогава бяха по-невинни — отвърна Клатето. — А после се захванах с… с разни други неща. Например меката тоалетна хартия. Честно, оная, дето я употребяваха през четирийсетте, човек можеше да си я ползва вместо керемиди! А като потръгна и това, започнах да се вслушвам в предложенията, които ми даваха хората. Хора с ярки идеи. Като например: „Според мен мога да направя магнетофонче, ама съвсем малко, та хората да си го носят с тях насам-натам. И аз им викам: Ами знаеш ли, току-виж клъвнали, ей ти малко пари и почвай“. Или пък „Знаете ли, според мен съм измислил начин телевизионните сигнали да се записват от машина и хората да могат да си гледат предаванията по-късно“, и аз му викам: „Невероятно! Какво ли ще измислят още тия хора, бе?! На ти пари — и защо да не си сформираме компания и да ги произвеждаме тия машини? Та като сме си на думата, що не видим дали не можем да записваме и филми на тия пущини?“
— Не е честно! — възмути се Кърсти. — Ти си ги мамил!