— Не разбирам защо — отвърна Клатето. — Хората направо изумяваха, че им се връзвам на акъла, защото всички други ги мислеха за луди. Натрупах пари, но пък и те също.
— Милионер ли си? — попита Бигмак.
— О, не. Милионер бях през петдесет и пета. Сега съм милиардер май. — И той пак щракна с пръсти.
Шофьорът в черно, който безшумно бе застанал зад тях, пристъпи напред.
— Милиардер съм, нали така, Хиксън?
— Да, сър Джон. Мултимилиардер.
— Така си и мислех. И май си имам някакъв остров, не знам къде си. Как му се викаше пък на него… Абе май Тасмания беше.
Клатето пак се потупа по джобовете и най-накрая измъкна сребърно калъфче. Отвори го, изтръска две бели хапченца и ги глътна. Намръщи се и отпи от водата.
— Не си и докоснал още сандвича — забеляза Джони.
— О, аз го поръчах само за да се сетите кой съм — отвърна Клатето. — Не ми дават да ги ям. Мили боже, на диета съм! Никакъв натрий, никакъв холестерол, малко белтъчини, никаква захар. — Той въздъхна. — Че то май чашата вода си е живо кулинарно предизвикателство на тоя фон.
Управителят на заведението най-после бе събрал кураж да се приближи до масата.
— Сър Джон! — започна той. — Такава чест е за нас…
— Да, да, благодаря, а сега ме остави на мира, моля те, говоря с приятелите си. — Клатето млъкна и се усмихна гадничко. — Бигмак, картофките бива ли ги? Хрускат ли? Ами млечният шейк, Йонес? Докарва ли го на гъстота?
Момчетата погледнаха управителя — изведнъж той бе заприличал на човек, който се моли на бога за всички онези, на които им се налага да работят. На ревера му беше бодната табелка с надпис „Казвам се КИЙТ“.
— Ъъ… бива ги — рече Бигмак.
— Гот е — кимна Йонеса.
КИЙТ им се ухили облекчено.
— Винаги са добри — рече Йонеса.
— Очаквам, че и занапред ще са добри — рече Бигмак.
КИЙТ закима припряно.
— Ние идваме тука почти всяка събота, общо взето — подсказа му Бигмак. — Ако искате, ще ги дегустираме редовно.
— Благодаря ти, Кийт, свободен си — рече Клатето и след като Кийт бързо-бързо изчезна, намигна на Бигмак.
— Абе знам, че така не бива — рече той, — но това май е единственото забавление, което ми е останало.
— Защо дойде тук? — попита тихо Джони.
— Нали знаеш, не можах да се сдържа да не направя една малка проверка — продължи Клатето, без да му обръща внимание. — Реших, че ще е… интересно… да се видя как пораствам. Без да се меся, естествено. — Той престана да се усмихва. — И открих, че изобщо не съм се родил. Никога не съм се раждал. Нито пък баща ми. Майка ми живееше в Лондон и беше женена за друг. Това са то парите. Можеш да си купиш една камара частни детективи.
— Глупости — намеси се Кърсти. — Нали си ЖИВ.
— О, да — рече Клатето. — Родил съм се. В друго време. В онзи крачол на времето, в който сме се родили всички ние.
А после съм се върнал назад във времето заедно с всички вас и… нещо се е прецакало. Не съм сигурен какво. Та ми се наложи после да се прибирам по дългия път. Пеш, така да се каже.
— Убедена съм, че в това няма никаква логика — заупорства Кърсти.
Клатето сви рамене.
— Според мен времето няма кой знае колко общо с логиката — рече той. — То се увива около хората. И сигурно е пълно с висящи краища. Кой е казал, че не може да е тъй? Понякога висящите краища са нещо много необходимо. Ако не беше така, яденето на спагети щеше да е едно крайно унизително преживяване. — Той се изкикоти. — С много учени съм говорил по въпроса. Тъпаци с тъпаци. Идиоти бе! Времето е вътре в ума ни. Всеки глупак може да го проумее…
— И си болен, нали? — прекъсна го Джони.
— Много ли си личи?
— Само гълташ хапчета, пък и дишането ти не е както трябва.
Клатето се усмихна пак. Но този път усмивката му никак не беше весела.
— Страдам от живот — съобщи той. — Обаче съм на път да се излекувам окончателно.
— Виж сега — обади се Кърсти с тон на човек, който въпреки всичко се опитва да бъде разумен. — Нямахме намерение да те зарязваме там. Щяхме да се върнем. ЩЕ се върнем.
— Ами добре — кимна Клатето.
— Ти нищо ли нямаш против? Защото, така де, ако се върнем, ти няма да съществуваш, нали така?
— Ще съществувам. Някъде — отвърна Клатето.
— Точно така — подкрепи го Джони. — Всичко, което се случва… после си остава такова, станало. Някъде. Съществуват много паралелни времена.