Той запристъпя нервно от крак на крак. Беше си сложил шапка с широка периферия, обувки с подметки колкото два пикапа, паркирани един до друг, и панталони тип кюнци. Поне това, което се виждаше от тях, приличаше на кюнци.
— Това какво е, да не е балтон? — изкритикува го Джони.
— Гъзарско сако от ония години — обясни Йонеса.
— Аленочервено — обади се Кърсти — Да, да, изобщо няма да биеш на очи, много ясно. И тия панталони… Да не си се мазал с олио, за да се намъкнеш в тях?
— Изглеждат… абе малко по-така — обади се Джони. — Нали разбираш… джазови.
— Продавачът ми каза, че били горе-долу от онова време — защити се Йонеса.
— Изглеждаш така, сякаш ей сегичка ще надуеш саксофона — изкоментира Джони. — Такова де… Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… направо като пич.
— Е, нали съм се маскирал — обясни Йонеса.
Кърсти се обърна към Бигмак и въздъхна.
— Бигмак, що ли имам чувството, че нещо си недоразбрал?
— Казвах му аз — обади се Йонеса. — Но кой да ти слуша!
— Човекът рече, че са ги носили през четирийсет и първа — оправда се Бигмак.
— Да, ама не ти ли хрумна, че хората ще забележат, че униформата ти е ГЕРМАНСКА?
Бигмак се огледа паникьосано.
— Така ли? Аз пък си мислех, че Йонеса нещо ме будалка! Мислех си, че германските са с пречупени кръстове и въобще…
— Да. Гестаповските да. А ти си облечен като прост швабски редник.
— Нямаше как, само тази им беше останала — трябваше да взема или нея, или раирания костюм!
— Поне шинела и шлема свали, става ли? Тогава сигурно ще си изглежда униформа като униформа.
— Кърсти, ти защо си с кожено палто? — попита Джони.
— Нали все разправяш, че да носиш кожи от умрели животни било убийство?
— Да, но го разправя само на баби с кожени палта — измърмори Бигмак под носа си. — Ха на бас, че на „Ангелите от ада“ с рокерските кожени якета надали би го казала!
— Аз се облякох много внимателно — поясни Кърсти, без да му обръща внимание, и нагласи шапката и чантичката си.
— Стилът съвсем точно отговаря на времето.
— Какво, дори и раменете ли?
— Да, тогава раменете са се носели широки.
— И как са минавали тия жени през вратите, настрани ли? — попита Йонеса.
— Ние тука работа ли ще вършим или какво?
— Онова, което ме притеснява, е, че старият Кла… искам да кажа, СТАРИЯТ стар Клати… рече, че за да го върнем, трябвало да направим каквото трябва — рече Йонеса. — А какво е то?
— Трябва сами да разберем — отвърна Джони. — Не е казал, че ще ни е лесно.
— Хайде — подкани ги Бигмак и отвори вратата. — Старият Клати ми липсва.
— Защо? — обади се Кърсти.
— Щото не мога да целя с камъни.
Бабките-пъргавелки отдавна се бяха замъкнали по къщите си. Джони изтика количката посред залата и се втренчи в торбите. Виноват продължаваше да дреме сред тях.
— Ъъъ… — обади се Йонеса. — Това не е магия, нали?
— Не мисля — рече Джони. — Вероятно е просто много, много, ама много странна наука.
— О, тогава добре — успокои се Йонеса. — Ама… то каква е разликата всъщност?
— На кого му пука? — сряза го Кърсти. — Давайте да даваме.
Виноват се размърка.
Джони вдигна една торба. Тя като че се загърчи в ръката му. Като внимаваше много, той отвърза канапчето. И се съсредоточи.
Този път стана по-лесно. Преди той просто се влачеше като плувка по течението. Този път знаеше накъде е тръгнал. УСЕЩАШЕ времето.
Мисълта през цялото време се движи във времето. Чувалите служеха само за да местят тялото ти във времето, точно както го беше казала госпожа Тахион.
Годините се виеха в спирали вътре в торбата, както вода изтича в канала. И изсмукваха времето от залата.
А после се появиха пейките и ароматът на добре излъскана светост.
И Клатето, който се обърна и зяпна в почуда.
— КАКВО…
— Всичко е наред, ние сме — успокои го Джони.
— Ти добре ли си? — попита Йонеса.
Клатето може и да не беше златен медалист от Европейското първенство по бързо загряване, но щом ги погледна, но лицето му се плъзна израз на дълбоко подозрение.
— Какво става? — възкликна той. — Всичките ме зяпате, все едно съм се смахнал нещо! И какво сте се пременили така? Защо Бигмак е с германска униформа?
— Видя ли? — триумфално викна Йонеса. — КАЗВАХ аз, ама кой да ти слуша!