— Какво толкова сме направили тук, та сме променили бъдещето? — зачуди се Джони и се озърна.
— Ами на практика всичко, предполагам — рече Кърсти.
— А Бигмак си заряза всичките партакеши в полицията.
— Мене ме стреляха…
— Нека погледнем нещата в лицето — обади се Йонеса.
— Каквото и да направим, то променя бъдещето. Може да сме се блъснали в някого и той да е закъснял с пет секунди, като е пресичал улицата, и да го е сгазила кола, знам ли. Все едно да стъпчеш динозавър. И най-малката дреболия променя цялата история.
— Тъпо — изкоментира Бигмак. — Тъй де, реките си текат, независимо как плуват дребните риби в тях.
— Ъъ… — обади се Клатето. — Ами значи, появи се тука едно… едно хлапе…
Говореше с бавния, кънтящ тон на човек, когото го е страх, че онова, което се готви да каже, е много важно.
— Какво хлапе? — попита Джони.
— Ами просто някакво си хлапе — рече Клатето. — Май че бягаше от къщи или нещо такова. Такова де, в къщи, искам да кажа. Късите му гащи чак до глезените… абе, направо бостанско плашило.
— Как така е бягал в къщи?
— Ами нещо ми обясняваше, че бил евакуиран тука и му било писнало, и щял да си бяга в Лондон. Обаче се лепна за мене и се върна обратно, и през цялото време ме замеряше с камъни, щото според него съм бил шпионин. То ако става за въпрос, сигурно още се разкарва навън. Ей по оная улица хукна.
— По „Парадайс Стрийт“ ли? — попита Джони.
— И к’во става с „Парадайс Стрийт“? — Клатето сякаш се разтревожи.
— Довечера ще я бомбардират — отвърна Кърсти — и Джони го е взел много присърце.
— Ха, изобщо не виждам как така ще го бомбят германците точно него — той на практика е бил на тяхна страна!
— Сигурен ли си, че хукна по „Парадайс Стрийт“? — продължаваше Джони. — СИГУРЕН ли си? Ти тука имал ли си роднини? Баби, дядовци? Прадядовци?
— Откъде да знам! Това е било преди сто години!
Джони пое дълбоко въздух.
— Ха така!
— Н-нне знам бе! Единият ми дядо живее в Испания. Другият е умрял, преди да се родя!
— От какво? — попита Кърсти.
— Паднал от мотоциклет май. През седемдесет и първа — лицето на Клатето светна. — Е, видяхте ли? Значи всичко е наред.
— Ох, Клати, Клати, хич не е наред даже! — завайка се Джони. — Набий си го в главата! Къде е живял?
Клатето трепереше. Той вечно се разтреперваше, когато животът започнеше да става прекалено интересен.
— Знам ли го! В Лондон май! Баща ми рече, че бил идвал тука по време на войната! И после пак дошъл на гости и се запознал с баба ми! Мда! Мда!
— Давай, давай! — окуражи го Джони.
— Ъъъ! Ъъъ! — запъна се Клатето.
— На колко години е умрял? — попита Йонеса.
— Татко ми рече, че бил на четирийсет! Мммда! Мотора го купил за рождения си ден!
— И значи… — Джони пресметна наум. — Значи сега е на десет?
— Ъхъ! Ъхъ!
— Ама ти да не смяташ, че е било същото момче? — обади се Йонеса.
— Да бе, да! — Клатето най-накрая спря да се паникьосва, защото се вбеси. — Да го бях питал, така ли? „Здрасти, ти ли си дядо ми? Не си купувай мотор, да знаеш!“
Джони бръкна в кутията си от противогаз и измъкна оръфана папка, пълна с листчета.
— Спомена ли някакви имена? — Той запрехвърля листчетата.
— Ъхъ! Ъхъ! Някоя си госпожа Денсити! — Отчаянието бе пришпорило паметта му.
— Номер единайсет — Джони извади фотокопие на изрезка от вестник. — Живяла е тук с дъщеря си Гладис. Всичките имена ги имам записани — за реферата съм си ги извадил.
— Баба ми се казва Гладис! — възкликна Клатето. — Искаш да кажеш, че тъй като днес той не е забягнал за Лондон, довечера ще умре и аз няма да се родя?
— Би могло да е така — рече Йонеса.
— А с мен какво ще стане?
— Ами ще ти се наложи да останеш тук.
— По никой начин! Това тук е ЕДНО ВРЕМЕ! Пълен ужас! Минах покрай едно кино — само архивни филми дават! Черно-бели! Мярнах и една закусвалия и знаете ли какво пишеше отпред на дъската? „Месо и две вегетариански чорби“! Що за храна?! Дори и в хонконгския ресторант на Хенри си пише от КАКВО е месото! И всички се обличат еднакво, като униформени! Тука направо ще перкулясам!
— МОЯТ дядо все ми разправя колко весело било, като бил малък, макар че нищичко си нямали — обади се Бигмак.
— Да, ама то всеки дядо ги разправя тия — обади се Кърсти. — То си е задължително. Както например казват: „Петдесет пенса за шоколадче? Аз като бях малък, за петаче си ги купувахме, че и ресто ни връщаха!“