— Според мен им е било весело — обади се Джони, — защото не са знаели, че нищичко си нямат.
— Да, ама аз знам! — възрази Клатето. — Знам, че храната може да е по-друга, и за стереосистемите знам, и свястна музика знам какво е, и… абе всичкото го знам! Искам си ВКЪЩИ!
Всички впериха погледи в Джони.
— Ти ни вкара в тая работа — рече Йонеса.
— Кой, аз?!
— Заради това твое въображение! — рече Кърсти. — Прекалено е голямо, че да ти се побере в главата, точно както ти го каза сър Дж… — сепна се тя. — Точно както винаги съм ти казвала. И то повлича след себе си всички, попаднали в обсега му. Не знам как става, но е така. Ти си се впрегнал в тая история с „Парадайс Стрийт“ и хоп — ето ни всичките тук!
— Нали ТИ рече, че нямало значение дали ще бомбардират „Парадайс Стрийт“ или не и че това си било история! — тросна й се Джони.
— Добре де, печелиш! — предаде се Кърсти. — И сега какво смяташ да правим?
Джони се разрови из папката.
— Ами… покрай реферата разбрах, че… разбирате ли, тогава се е извила страхотна буря. Времето се развалило ужасно. И бомбардировачите като мярнали Блекбъри, пуснали си бомбите напосоки и завили обратно. Ставали са такива работи. Имало е… ИМА сирена, с която са предупреждавали за бомбардировки. Щом се зададат бомбардировачи, сирената е трябвало да завие. Само че не е завила.
— Защо не е?
Папката се захлопна с трясък.
— Ами хайде да започнем тъкмо с това — да разберем защо се е получило така! — рече Джони.
Сирената беше прикрепена на един прът, който стърчеше над един от покривите на главната. Не беше кой знае колко голяма.
— Това ли било! — обади се Йонеса. — На мене ми прилича на огромно йо-йо.
— Точно сирена за въздушни нападения си е — обади се Кърсти. — Виждала съм такава на снимка в една книга.
— И как се е задействала? С радар ли, що ли? — заинтересува се Йонеса.
— Убеден съм, че радарът още не е изобретен — обади се Джони.
— Е, ами как тогава?
— Сигурно има някакъв лост?
— Значи този лост трябва да е някъде на сигурно място — заключи Йонеса. — Някъде, където хората няма да си го дърпат ей тъй, за майтап.
Погледите на всички се спуснаха надолу по пръта, по покрива, по стената, покрай синята лампа и щом се натъкнаха на думите „Полицейски участък“, спряха.
— Леле-мале! — изпъшка Йонеса.
Седнаха на пейката до цветната леха, точно срещу вратата. Един полицай излезе на слънчице и ги заоглежда.
— Хубаво, че оставихме Бигмак да варди количката — обади се Йонеса.
— Да — додаде Джони. — Той открай време си е алергичен към полицаи.
Кърсти въздъхна.
— Честно да си кажа, момчета, тотално ви липсва подход. Тя се изправи, прекоси улицата и заприказва полицая. Дочуваха какво си говорят двамата. Ето какво:
— Извинете, господин полицай…
Той й се усмихна дружелюбно.
— Да, госпожичке? Облякла си дрехите на мама, а?
Кърсти присви очи.
— Леле-мале — измърмори Джони под носа си.
— Какво има? — попита го Йонеса.
— Е, нали се сещаш какво ти става на тебе, като ти викат Самбо? Същото е, когато на Кърсти и кажат „госпожичке“.
— Просто се чудех — процеди малката госпожица през зъби — как работи тая голяма сирена.
— О, няма защо да ти мъча главицата с такива неща, миличко — рече полицаят. — Много е сложно. Нищо няма да разбереш.
— Сега ще трябва да си потърсим свястно укритие — обади се Джони. — Като например друга планета.
А после ченето му увисна, а Кърсти спечели медал.
— Ами аз просто ТОЛКОВА МНОГО се тревожа — рече тя, като успя да докара превзета усмивчица, или поне тя вероятно си мислеше така. — УБЕДЕНА съм, че бомбардировачите на господин Хитлер ще долетят някоя нощ и сирената няма да може да се включи. Направо не мога да спя от притеснение!
Полицаят положи длан на рамото на момичето, напуснало Клуба по карате, защото иначе никое момче не смееше да припари до нея.
— О, не може да стане по никой начин, миличко — рече той и посочи с пръст. — Виждаш ли там горе, на хълма Блекдаун? Е, господин Ходър и неговите смели и храбри бойци всяка нощ бдят там горе. Ако довечера се появят някакви самолети, той тутакси ще се обади в участъка. Няма за какво да се притесняваш.