— Ами ако телефонът не работи?
— О, мята се на колелетата и готово!
— Колелета ли? Колело?! И това е всичко?
— Мотоциклет е! — обясни полицаят и я погледна нервно, точно както обикновено си я гледаха Кърсти.
Тя просто се блещеше насреща му.
— „Блекбъри фантом“ е — добави той с тон, за който се предполагаше, че няма как да не впечатли дори момиче.
— О, така ли? Отдъхнах си! — рече Кърсти. — Сега вече ми е много по-спокойно. Наистина!
— Точно така. Няма за какво да се тревожиш, миличко — рече радостно полицаят.
— Ами тогава да вървя да си играя на кукли — добави Кърсти.
— Прекрасна идея. Защо не им устроиш едно соаре на чай? — предложи полицаят, който вероятно не можеше да различава изпепеляващото презрение по слух.
Кърсти прекоси улицата и приседна на пейката.
— Да, страхотен купон ще им извъртя на моите куклички — рече тя, вперила унищожителен поглед в лехата.
Йонеса погледна Джони над главата й.
— Какво?!
— Чу ли го тоя идиот, полицая? — възмути се Кърсти. — Честно, тоя тъпак явно си мисли, че само защото съм жена, нямам капка мозък в главата! Боже милостиви! Представете си само как се живее във време, в което хората могат да си мислят такива работи, без да им се търси съдебна отговорност!
— Представи си какво е да живееш във време, когато някаква бомба може да ти пробие тавана — обади се Джони.
— Виж какво, баща ми разправя, че е изкарал шейсетте в сянката на атомната бомба. Според мен точно затова е носил чарлстони. Ха! Куклички! Розови роклички с розови панделки! „Не си измъчвай главицата с такива неща, момиченце.“ Ама тука е СРЕДНОВЕКОВИЕ!!!
Йонеса я потупа по ръката.
— Той, без да иска… не че е искал да се гаври с тебе — рече той. — Просто така са го учили от малък. Абе вие, хора, не можете да очаквате от нас да пренапишем историята, нали разбираш…
Кърсти се навъси.
— Заяждаш се, а?
— Кой? Аз? — рече невинно Йонеса.
— Добре де, добре, изказа си мнението. Ама какво пък толкова му е специалното на „Блекбъри фантома“?
— Произвеждали са ги тук — обади се Джони. — Май са били доста прочути. И дядо ми е имал такъв мотоциклет.
Вдигнаха очи към тъмния силует на хълма Блекдаун. И през 1996-а той пак засенчваше града, но отгоре му стърчеше телевизионна кула.
— Това ли било? — възкликна Кърсти. — Хора, които се ослушват на върха на хълма?
— Ами Блекбъри не е бил някакъв важен промишлен център — обясни Джони. — Произвеждали сме мармалад, кисели краставици и гумени ботуши. Толкова.
— Чудя се какво ли се е объркало довечера? — обади се Йонеса.
— Можем да се изкачим и да разберем — предложи Джони. — Хайде да ходим да вземем другите и…
— Задръж — прекъсна го Кърсти. — Що не помислиш малко? Откъде знаеш, че точно ние няма да причиним въпросното объркване?
Джони се поколеба. За миг заприлича на истукан. После рече:
— Не. Почнем ли да мислим така, никаква няма да я свършим.
— Веднъж вече объркахме бъдещето! Каквото и да направим, то се отразява на бъдещето!
— Винаги е било така. И винаги ще бъде. Е, и какво от това? Да вървим да вземем другите.
Глава 10
Да случиш на време
Изобщо не можеше да става въпрос да минават по улиците, особено като се имаше предвид, че полицията продължаваше да издирва Бигмак, който за завръщането си тук от цял гардероб костюми си бе избрал точно германска войнишка униформа.
Налагаше се да минат през полето и по пътечките. Което означаваше…
— Ще трябва да оставим количката тук — рече Йонеса. — Можем да я скатаем в храсталака.
— Ама това значи, че ако нещо се изпорти, ще заседнем тука! — възкликна Бигмак.
— Е, аз поне няма да я влача през калищата и туйто!
— Ами ако някой я намери?
— Виноват е тука — успокои ги Кърсти. — Стражевите кучета ряпа да ядат пред него.
Котаракът, пред когото стражевите кучета ядяха ряпа, отвори едното си око и се прозя. Вярно си беше. Никой не би желал да бъде ухапан от тая уста. Все едно да попаднеш в чумна лаборатория.
После той се сви в уютно кълбенце.
— Да, но количката си е на госпожа Тахион — възрази немощно Джони.
— Хей, пак грам разум не проявяваме — обади се Кърсти. — Просто трябва да се върнем в деветдесет и шеста, да се изкачим на Блекдаун с автобуса, после да се върнем навреме и хоп — ето ни там горе…