— Щом Клатето може да си има машина на времето, и аз мога да си имам плазмено оръжие.
— Добре де, добре.
— И ракетна площадка.
Машина на времето, помисли си Джони. Ей това си е нещо. Можеш да си подредиш живота точно такъв, какъвто си искаш. Ако ти се случи нещо гадно, просто се връщаш назад и вземаш мерки да не ти се случи. Можеш да си ходиш където щеш и никога да не ти се случва нищо лошо.
Разговорът на момчетата покрай него постепенно придобиваше свой особен стил, както винаги ставаше с техните разговори.
— Както и да е, това, че динозаврите са измрели наистина, изобщо не е доказано.
— Да бе, да, точно така, много ясно, те още си щъкат насам-натам, нали така?
— Искам да кажа, такова де, може пък да излизат само нощем или пък да са се сдобили със защитна окраска, или пък знам ли…
— Стегозавър с вид на тухлен зид? Или яркочервен бронтозавър като автобус 9?
— Ей, страхотна идея! Значи, те обикалят и се преструват на автобуси, и хората се качват — обаче не могат да слязат! Иии-ууу, иии-уууу…
— Тцъ. Изкуствени носове. Изкуствени носове и бради. И тъкмо когато най не го очакваш — ам! И на тротоара няма нищо друго, освен чифт патъци и един такъв едър, ама едър бабанко по шлифер, който се потътря нататък…
„Парадайс Стрийт“ — помисли си Джони. Напоследък току се сещаше за „Парадайс Стрийт“. Особено нощем.
На бас, че ако попитате хората ТАМ дали пътуването във времето е добра идея, ще отговорят с „да“. Искам да кажа, какво е станало с динозаврите, никой не знае, но всички знаем какво е станало с „Парадайс Стрийт“.
Ще ми се да можех да се върна на „Парадайс Стрийт“.
Нещо изсъска.
Огледаха се. Между магазина за дрехи втора употреба и видеотеката минаваше уличка. Съскането идваше оттам, само дето вече беше преминало в ръмжене.
И то ръмжене, което изобщо не беше приятно. Нахлуваше в ушите на Джони и през съвременния му мозък — право във вградената в самите му кости памет. Когато много, много отдавна един маймун слязъл предпазливо от дървото и се заклатушкал непохватно по земята, за да пробва новата идея за „изправена стойка“, за която приказвали всички млади маймуни, тъкмо от подобно изръмжаваме най го било шубе.
То казваше на всеки мускул в тялото му: бягай и се мятай на някое дърво. И по възможност хвърли надолу някой и друг кокосов орех.
— В уличката има нещо — обади се Клатето и се огледа дали наоколо няма някое по-височко дърво.
— Върколак? — предположи Бигмак.
Клатето се спря.
— Защо пък върколак? — обади се той.
— Гледах един филм, „Проклятието при отмъщението на върколака“, — отвърна Бигмак. — Там един чу такова ръмжене и влезе в оная тъмната уличка и после го дадоха проснат на земята, а по паважа се лееха едни ми ти специални ефекти…
— Хъ! — гласът на Клатето трепереше. — Върколаци не съществуват!
— Ами тогава иди му го кажи.
Джони пристъпи напред.
В уличката имаше преобърната количка за пазаруване, но това не беше нищо кой знае колко необикновено. Цели стада колички за пазаруване се въргаляха из улиците на Блекбъри. Макар и да не беше виждал никога такава, която да се движи сама, понякога той подозираше, че в мига, в който им обърне гръб, те затрополяват нанякъде.
Покрай нея бяха пръснати издути торби, вързопи и черни найлонови пликове за боклук, както и няколко буркана. Единият се беше счупил и от него се носеше миризма на оцет.
Единият от вързопите беше обут с маратонки.
Такова нещо не можеш да видиш много често.
Едно ужасно чудовище се примъкна върху количката и се изплю по посока на Джони.
Беше бяло, но тук-там нашарено с кафяво и черно. Беше гърчаво. Имаше три крака и половина, но само едно ухо. Лицето му бе маска, изобразяваща абсолютното, непоколебимо зло. Зъбите му бяха изпочупени и жълти, дъхът му — гаден като миризма на чушки.
Джони познаваше чудовището много добре. Както и практически всеки в Блекбъри.
— Здрасти, Виноват! — поздрави той, като внимаваше да си държи ръцете долепени до себе си.
После погледна вързопа с маратонките.
— Май нещо се е случило с госпожа Тахион — рече той. Другите притичаха към него.
Вързопът всъщност само приличаше на вързоп, защото госпожа Тахион имаше навика да носи всичките си дрехи наведнъж. Което ще рече вълнена шапка, към дванайсет жилетки и розова пола на харбалички, под която се подаваха голи пищялки, а след тях идеха няколко чифта футболни чорапи и огромните маратонки.