А после ревът изпълни ушите му. Тътенът на моторите разтресе краката му. Усещаше вкуса на керосина и на потта, и мириса на гумата на кислородната маска. Бумтенето на моторите и тътенът на далечни експлозии тресяха тялото му. Една бомба избухна много наблизо и целият самолет сякаш се килна настрани. И той разбра каква е мисията му тази вечер. Мисията му тази вечер беше ДА СЕ ПРИБЕРЕ ЗДРАВ И ЧИТАВ У ДОМА. От край време беше такава.
Нова експлозия разтресе самолета и някой го награби.
— Какво?
— Ама като правиш така, е ужас! — Кърсти успяваше да надвика гръмотевиците. — Хайде! Тук е опасно! Нямаш ли акъл поне да се сетиш да не стоиш под дъжда?
— Започва се — прошепна Джони, щом бурята се изсипа отгоре им.
— Кое?
— Бъдещето!
Щом дъждът залепи перчема му за челото, той започна да примигва. Усещаше как времето се разтяга около него. Усещаше бавното му течение, докато то носеше насам всичките онези сиви бомби и бели, излъскани прагове, и ги събираше все по-наблизо като мехурчета във водовъртеж. Всички се въртяха в него. Нямаше как да се измъкнеш, защото ставаш част от него. Когато караш влак, не можеш да завиеш накъдето си искаш.
— Най-добре да го прикрием! — извика Йонеса, щом съвсем близо до тях падна гръм. — Той изобщо не изглежда добре!
Продължаваха с мъка напред и от време на време се шмугваха под някое превито от вятъра дърво, за да си поемат дъх.
Насред Тъмпс имаше вятърна мелница. Беше построена върху една от могилите, а перките й отдавна бяха изчезнали. Кърсти и Йонеса прегърнаха Джони и притичаха през подгизналото изтравниче. Най-накрая стигнаха мелницата и се изкачиха по стълбището.
Йонеса задумка по вратата. Тя се открехна.
— Мили боже! — обади се глас. Звучеше младежки. — Вие какви сте? Да не сте от някой цирк?
— Трябва да ни пуснете! — извика Кърсти. — На него му е лошо!
— Не мога — обади се гласът. — Не ми се разрешава, нали разбирате?
— На шпиони ли ти приличаме? — викна Йонеса.
— Моля ви! — проплака Кърсти.
Вратата понечи да се затвори, но изведнъж спря.
— Е… добре де — обади се гласът и две невидими ръце отвориха вратата. — Но господин Ходър рече да застанете така, че да ви виждаме, ясно?
— Ето, започна се — обади се Джони. — Телефонът няма да работи.
— Тоя за какво приказва?
— Бихте ли проверили телефона? — помоли Кърсти.
— Че защо? Какво му има? — отвърна младежът. — Проверихме го в началото на смяната, съвсем наскоро. Да не би някой да го е човъркал?
На масата беше седнал един по-възрастен мъж. Той ги изгледа подозрително, като погледът му се задържа най-дълго върху Йонеса.
— Май ще е добре да се пробваш да звъннеш в полицейския участък — рече той. — Цялата тая работа нещо не ми харесва. Вижда ми се подозрителна.
Младежът вдигна слушалката.
Навън присветна светкавица — този път гърмът падна още по-близо. Не беше грррръмммм! По-скоро беше нежна копринена целувка, но небето се разцепи надве.
И тогава телефонът избухна. Парченца метал и бакелит изтракаха по стените.
Кърсти се хвана за главата.
— Косата ми се изправи!
— И моята също — обади се Йонеса. — А това не ми се случва чак толкова често, повярвай ми.
— Гърмът е паднал върху жицата — обади се Джони. — Знаех си аз. Не само тук. И на другите постове по хълмовете телефоните са прекъснати. А тепърва ще си имаме неприятности с мотора.
— Ток какви ги приказва?
— Имате мотор, нали? — попита Кърсти.
— Имаме. И какво?
— Мили боже, отиде ви телефонът, бе човек! Нищо ли няма да направите?
Мъжете се спогледаха. На момичетата не се полагаше да крещят като Кърсти.
— Том, бягай до доктор Аткинсън, обади се в участъка от неговия телефон и им кажи, че нашият е отишъл по дяволите — рече господин Ходър, без да отлепя очи от тримата. — Кажи им и за тия деца.
— Няма да запали — обади се Джони. — Май заради карбуратора. Той, карбураторът… вечно създава проблеми.
Младежът на име Том го изгледа изкосо. Във въздуха витаеше промяна. До този момент те бяха само съмнителни лица. Сега вече бяха и нащрек.
— Ти откъде знаеше, че ще стане така? — попита той.
Джони отвори уста. И я затвори.
Не можеше да им обясни как чувства ВРЕМЕТО, което тече покрай него. Усещаше, че ако фокусира погледа си както трябва, дори ще го види. И миналото, и бъдещето бяха там, един вид зад първия ъгъл, свързани чрез милиард връзки с вечно променящото се СЕГА. Усещаше как едва ли не може да протегне ръка и да посочи не тук, там или хей там, а ТАМ, под прав ъгъл на всичко.