— Тръгнали са — обади се той. — След половин час ще са тук.
— Кой това?! Ама тоя какви ги приказва?
— Довечера ще бомбардират Блекбъри — обади се Кърсти.
Отново екна гръм.
— Така мислим — додаде Йонеса.
— Пет самолета — обади се Джони.
Отвори очи. Всичко се въртеше като в калейдоскоп. Всички се бяха втренчили в него, но сякаш ги обвиваше някаква мъгла. Мръднеха ли, поредица от образи ги следваха като някакъв специален ефект.
— Заради бурята и облаците — успя да избърбори той. — Мислят си, че летят за Слейт, но ще пуснат бомбите над Блекбъри.
— О, така значи? И откъде го знаеш, а? Някой ти го е казал ли?
— Виж какво, тъпак с тъпак! — кресна Кърсти. — Ние не сме шпиони! Ако бяхме, щяхме ли да ви го кажем?
Господин Холър отвори вратата.
— Ще шепна от телефона на доктора — рече той. — Току-виж сме разбрали какво става.
— Ами бомбардировачите? — обади се Кърсти.
По-възрастният отвори вратата. Гръмотевиците се бяха изместили на североизток и сега се чуваше само тихото свистене на дъжда.
— Какви бомбардировачи? — рече той и затвори вратата зад себе си.
Джони приседна, подпря глава с длани и запримигва — мъчеше се да прогони трепкащите образи.
— Вие май най-добре се махайте — обади се Том. — Забранено е да се пускат хора тук и въобще…
Джони се облещи. Пред очите му се появиха още бомбардировачи и си останаха там.
Той разбърка картите за игра, пръснати по масата.
— Тези карти какви са? — рече той припряно. — Карти за игра с бомбардировачи по тях?
— Ъъ? К’во? О… за да се научим да разпознаваме самолетите — поясни Том, като внимаваше масата да остане между него и Джони. — Като играеш карти, и формата един вид ти се набива в главата, тъй да се каже.
— Научаваш ги подсъзнателно?
— Не бе, научаваш ги, като играеш с такива карти — отвърна отчаяно Том. Навън някой май се опитваше да запали мотор.
Джони се изправи.
— Добре — рече той. — Мога да го докажа. Покажи ми една карта — тя ще бъде… тя ще бъде… ще бъде…
Очите му се изпълниха с образи. Ако госпожа Тахион вижда света по този начин, мина му през ум, нищо чудно, че винаги ти изглежда малко нанякъде си — защото е НАВСЯКЪДЕ.
Навън онзи още по-настоятелно се мъчеше да запали мотора.
— Картата ще бъде… петица каро.
— Не виждам защо трябва да си играя на разни игри с тебе. — Човекът погледна нервно Кърсти. Нея хората така си я гледаха.
— Страх ли те е? — попита тя.
Том награби една карта наслуки и я вдигна.
— Точно така, петица каро — обади се Йонеса.
Джони кимна.
— Следващата… следващата… следващата ще е вале купа.
Прав излезе.
Навън някой отчаяно се мъчеше да запали мотора, като при това псуваше.
— Фокуси, значи — обади се войникът. — Някой от вас е пипал тестето.
— Ами разбъркай ги както си искаш — предложи Джони. — И като ми покажеш карта, тя ще бъде… десетка спатия.
— Как го правиш тоя номер? — попита Йонеса, щом момчето обърна картата и зяпна насреща й.
— Ъъ… — Беше нещо като спомен, помисли си той. — Спомних си как я виждам.
— Спомняш си как я виждаш, преди всъщност да си я видял? — възкликна Кърсти.
Навън някой се мъчеше да запали мотора и ругаеше разярено.
— Ъъ… мда.
— Олеле! — възкликна тя. — Виждаш бъдещето! Ти сигурно си роден контактьор!
— Не бе, нищо не разбирам от бушони и контакти — отвърна Джони, но никой не го слушаше.
Кърсти се беше обърнала към Том.
— Видя ли? Сега ще ни повярваш ли?
— Тая работа не ми харесва. Не е както трябва — рече той. — Да, ама като няма телефон…
Вратата се отвори с трясък.
— Така значи! — ревна господин Ходър. — Ей вие, малчугани, какво сте направили с мотора ми?!
— Карбураторът е — обади се Джони. — Нали ви казах!
— Ей, Артър, чакай да ти кажа. Това момче тука може да…
Кърсти си погледна часовника.
— Двайсет минути — отсече тя. — До града са повече от три километра. Дори и да тичаме, пак не съм убедена, че ще стигнем.