— Сега пък за какво приказвате? — викна господин Ходър.
— Сигурно има някакъв шифър — продължи Кърсти. — Ако се наложи да им се обадите и да им наредите да пуснат сирената, какво трябва да кажете?
— Не им го казвай! — отряза господин Ходър.
— Пост БД-3 — обади се Джони.
— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Ти ли им го каза?
— Не, Артър!
— Бързо! — припна Кърсти към вратата. — Аз имам медал от окръжното по атлетика!
Тя избута по-възрастния встрани.
Гръмотевиците заглъхваха на изток. Бурята бе преминала в стабилен сив дъжд.
— Никога няма да успеем! — викна Йонеса.
— Мислех си, че вас ви бива да тичате — обади се Кърсти.
— Кои нас, тия с моя ръст ли?
— Прав беше — обади се младежът, докато дърпаха Джони навън. — Това е пост БД-3!
— Знам — отвърна Джони. — Спомних си как ми го казваш.
Той залитна и се вкопчи в Йонеса, за да не падне. Светът се завъртя около него. Не се беше чувствал така от онзи случай със сайдера по Коледа. Гласовете покрай него като че заглъхнаха и той не беше сигурен наистина ли ги чува, спомня ли си ги или това са думи, които никой още не е изговорил.
Усети как мисълта му блуждае свободно във времето и продължава да стои там само защото тялото му е грамадна, огромна котва.
— Пътят е все по нанадолнище — обади се Кърсти и се юрна напред.
Йонеса се втурна подире и.
Далече-далече, долу в града, часовникът на църквата започна да отмерва единайсет.
Джони понечи да се затича, но земята постоянно се местеше под краката му.
„Защо го правим всичко това?“ — помисли си той. Нали ЗНАЕМ, че е станало така — копието от вестника е в джоба ми, бомбите ще паднат, а сирената няма да се задейства.
Не можеш да кривнеш от пътя, когато ти хрумне, ако караш влак!
Така си мислиш ти, обади се глас в главата му… Искаше му се да е по-умел във всичко това. Искаше му се да е герой.
Отпред се разнесе отчаяният вик на Йонеса:
— Сгазих една овца! Сгазих една овца!
Под тях се простираха светлините на Блекбъри. Не бяха много — тук-там мътни лъчове от фаровете на коли и слабото сияние на прозорец, където молците бяха прогризали затъмнението.
След бурята излезе вятър. По небето се разтегнаха облаци. Тук-там проблясваше по някоя звезда.
Тичаха. В тъмното Йонеса настъпи още една овца.
Зад тях изхрущяха стъпки като от тежки ботуши и Том ги настигна.
— Ако сте сбъркали, лошо ви се пише! — изпухтя той.
— Ами ако излезем прави?
— Надявам се да не излезете!
Отново проехтя гръм, но четиримата продължаваха да се носят напред в мехур от отчаяна тишина.
Бяха прекосили пустошта. От двете страни на пътя се появи плет.
Ботушите на Том се заковаха на място.
— Чуйте!
Спряха. Гръмотевиците кънтяха, дъждът свистеше.
А освен тях се чуваше и някакъв далечен, слаб тътен.
Младежът се втурна отново и под подметките му се разхвърча чакъл. И преди тичаше бързо, но сега направо летеше.
Сред мрака изникна огромна къща. Той прескочи оградата, прехвърча през ливадата и задумка по вратата.
— Отворете! Отворете! Спешно е!
Джони и другите притичаха до портата. Тътенът се бе усилил.
Можехме да направим нещо — помисли си Джони. — Можех аз да направя нещо. Можех да… ами, все нещо можеше да се направи. — Беше си мислил, че ще е толкова лесно! Само защото идваха от бъдещето. — Какво ли знаем ние? А сега бомбардировачите са кажи-речи пристигнали и нищо вече не можем да направим.
— Отворете, хайде де!
Йонеса намери порта и влетя през нея в двора. В мрака се чу „Пльок!“.
— Май нагазих в нещо като езеро — обади се мокър глас.
Том се дръпна назад и заопипва земята.
— Може би ще мога да счупя някой прозорец… — смънка той.
— Ъъ… то било дълбоко! — продължи да нарежда Йонеса с мокрия си глас. — И съм се заклещил в нещо като фонтан…
Звънна стъкло. Том бръкна през прозореца до вратата. Нещо щракна и вратата се отвори.
Чуха го как се препъна вътре, а после светна слаба светлинка. Ново изщракване и…
— И тука няма сигнал! Сигурно светкавицата е ударила централата!
— Къде е следващата къща? — подвикна Кърсти подир Том, който се втурна по пътечката.
— Чак на „Робъртс Роуд“!