Затичаха след него. Йонеса правеше „шляп-шляп“.
Тътенът вече се беше усилил чувствително. Джони го чуваше по-силно от собственото си дишане.
Все някой в тоя град трябва да забележи, помисли си той. Цялото небе е изпълнил тоя тътен!
Без нищичко да казват, те се затичаха още по-бързо…
Но облаците оредяваха, луната започна да просветва, горе се мярнаха сенки и Джони виждаше как невидимите силуети на бомбите се въртят във въздуха, докато падат надолу.
Първо — нивата, после консервната фабрика, а после „Парадайс Стрийт“ избухна нежно, като леха с рози, които разцъфват. Листенцата на розите бяха оранжеви, поръбени с черно, и цветовете се разтваряха един след друг, докато бомбите валяха.
А после дойде и звукът. Не „бум“ — хрущене, туптене, огромни тампони от шум се набиваха в главата му.
Най-накрая утихнаха — само нейде далеч нещо пукаше и камбаната на пожарната задрънча.
— О, не! — изстена Кърсти.
Том беше спрял и се взираше в далечните пламъци.
— Телефонът не работеше — прошепна той. — Опитах, но не работеше!
— Ние пътуваме във времето! — възкликна Йонеса. — Това не бива да става!
Джони леко залитна. Беше като болен от грип, ама много по-зле. Чувстваше се така, сякаш се намира извън собственото си тяло и се наблюдава.
Тук беше тук и сега беше сега… Хората оцеляваха, като не обръщаха внимание на подобни чувства. Спреш ли, отвориш ли ума си за тях, светът те прегазва като танк…
„Парадайз Стрийт“ винаги щяха да я бомбардират. В момента я бомбардираха. Бяха я бомбардирали. Днешната вечер беше вкаменелост във времето. Това винаги щеше да се е случило. Не можеш да кривнеш от пътя с влак!
Така си мислиш ти…
Някъде…
Пламъците трепкаха над покривите. Звъннаха и други камбани.
— Моторът не запали! — смънка Том. — Телефонът не работеше! Имаше буря! Опитах се да стигна навреме! Как може аз да съм виновен?
Някъде…
Джони отново го усети… онова чувство, че може да протегне ръка и да тръгне в някоя посока, която я няма на никоя карта и никой компас — има я само на часовниците. Времето заструи в него и накрая той усети как изтича през пръстите му. Количката и торбите ги нямаше, но… може би щеше да си спомни усещането…
— Имаме време — обади се той.
— Да не си откачил? — Възкликна Кърсти.
— Идвате ли или не?
— Къде?
Джони я хвана за ръката, а с другата хвана Йонеса. После кимна на Том, който продължаваше да се взира в пламъците.
— Хващай го и него — кимна той на Йонеса. — Ще ни потрябва, като стигнем.
— КЪДЕ?
Джони направи опит да се усмихне.
— Имай ми доверие — рече той. — Все някой трябва да ми има доверие.
Тръгна напред. Том се мъкнеше подире им като сомнамбул.
— По-бързо — обади се Джони. — Иначе никога няма да стигнем.
— Виж какво, бомбите паднаха — обади се унило Кърсти. — Станалото станало. Край.
— Точно така. Така трябваше — отвърна Джони. — Инак нямаше начин да стигнем там, преди да е станало. Бързо! По-живо де!
Той се завтече напред и ги повлече подире си.
— Може пък да помогнем с нещо… — запъхтя се Йонеса.
— Знам… как се дава… първа помощ.
— Първа помощ ли?! — слиса се Кърсти. — Това бяха бомби, бе човек, ти не ги ли видя как избухнаха!
Младежът до нея като че изведнъж се събуди. Той се втренчи в пожара и се метна напред. И всичките се юрнаха — мъчеха се да не изостават и всеки дърпаше другия да тича по-бързо.
Ето, и пътят за нататък се появи. Джони свърна по него.
Потъналият в мрак пейзаж изсветля до сиви нюанси като много стар филм. Небето от черно се превърна в мастилено лилаво. И всичко покрай тях изглеждаше студено като кристал; листата на дърветата и храстите проблясваха като заскрежени.
Джони не усещаше студ. Нищо не усещаше.
Тичаше. Пътят под краката му беше лепкав — сякаш се опитваше да спринтира в петмез.
А въздухът се изпълни с шум, който за последно беше чул да идва от торбите, мощен повей на шепот, като милион зле настроени радиоапарати.
До него Йонеса се опитваше да му каже нещо, но от устата му не излиташе звук. Вместо това посочи със свободната си ръка напред.
Блекбъри се беше ширнал пред тях. Не беше онзи град, познат му от 1996-а, но не беше и онзи от 1941-ва. Светеше.
Джони никога не беше виждал северно сияние. Но беше чел за него. В книгата пишеше, че когато нощите са много студени, понякога сиянието се спуска от Северния полюс и увисва във въздуха като завеса от замръзнал син огън.