Така изглеждаше и градът. Сияеше, студен като звездна светлина в зимна нощ.
Рискува и се огледа назад.
Там небето беше алено — всъщност тъмночервено, което в средата преминаваше в рубинено сияние.
И знаеше, че ако спре да тича, всичко ще свърши. Пътят пак щеше да си стане просто път, небето — небе… Но ако продължаваше да тича в ТАЗИ посока…
Усили ход и бавно запристъпва в гъстия, студен, безмълвен въздух. Градът беше все по-близо, все по-сияен.
Сега другите го дърпаха за ръцете. И Кърсти се опитваше да извика, но тук не се чуваше никакъв друг звук, освен ехото на всички онези дребни шумчета.
Стискаше пръстите им и се опитваше да се държи…
И тогава синевата се втурна към него и срещна червенината, която идваше насреща му, и той се катурна на пътя.
Чу как Кърсти извика „Цялата съм в лед!“.
Изправи се с мъка и се втренчи в собствените си ръце. Щом ги размърда, ледът се пропука и започна да пада от ръкавите му.
Йонеса си беше направо бял. Скрежът се топеше по лицето му и се изпаряваше.
— Какво направихме? Как стана? — възкликна Кърсти.
— Слушай сега малко, става ли? — сряза я Йонеса. — Слушай!
Нейде в мрака се чуваше бръмчене. Заби часовник.
Джони се заслуша. Бяха на края на града. По тъмните улици не се виждаха никакви коли. Но и пламъци нямаше. От близката кръчма се чуваше приглушен смях и звън на чаши.
Часовникът продължаваше да бие. Последната нота заглъхна в нощта. Някъде измяучи котак.
— Единайсет? — възкликна Кърсти. — Но нали чухме как би единайсет, когато… когато бяхме… там горе…
Обърна се и се втренчи в Джони.
— ВЪРНАЛ си ни НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО?!
— Н-нне точно назад, струва ми се — отвърна Джони. — Май по-скоро… отзад. Отвън. Около. През. Де да знам!
Том бе успял да се надигне на колене. Доколкото виждаха лицето му в тъмното, то приличаше на лице на човек, комуто се е струпало твърде множко и чийто мозък в момента плава свободно.
— Имаме седем минути — обади се Джони.
— Ъъ? — успя само да каже Том.
— За да ги накараме да пуснат сирената! — кресна му Кърсти.
— Ъъъ? Бомбите… Видях пожара… Не съм аз виновен, телефонът…
— Не са паднали още! Но ще паднат! Освен ако не се размърдаш! И то начаса! Скачай! Веднага! — кресна му Кърсти.
Никой не би могъл да устои на подобен глас. Преминаваше транзит през мозъка и даваше команди директно на мускулите. Том се вдигна тутакси като асансьор.
— А така! Хайде, ти си!
Полицейският участък беше в края на улицата. Стигнаха до вратата на групичка и се сблъскаха пред нея.
Помещението бе преградено с гише, което отделяше обществеността от силите на Реда и Закона. Зад гишето имаше полицай. Пишеше нещо в дебел тефтер. Вдигна поглед и зяпна.
— Здрасти, Том. Какво става?
— Трябва да пуснете сирената! — обади се Джони.
— Веднага! — кресна Кърсти.
Сержантът изгледа първо него, после нея и накрая Йонеса, където погледът му се позадържа доста. После се обърна и погледна човека във военна униформа, който седеше зад едно бюро и пишеше. Сержантът обичаше да си има публика, когато според него щеше да падне голям смях.
— О, така ли? — възкликна той. — И защо така?
— Прави са, сержант — обади се Том. — Налага се! Ние… тичахме чак дотук!
— Какво? От наблюдателния пост ли? — вдигна вежди сержантът. — Че това са си три километра бе! На мене нещо ми понамирисва тази работа, младежо. Пак си се отбил в кръчмата, така ли? Ха… спомняш ли си бомбардировача, дето го чу миналата седмица? — Той се обърна и се ухили на офицера. — И знаеш ли какво излезе, че било? Някакъв камион, който минавал по шосето за Слейт!
Търпението на Кърсти, което инак се забелязваше само с помощта на специална научна апаратура, се изчерпа.
— Стига си ми се правил на голям умник бе, палячо нещастен! — кресна тя.
Сержантът почервеня и пое дълбоко въздух. После внезапно го изпусна.
— Ей, ти къде тръгна бе?!
Том се беше покатерил върху бюрото. Войникът се изправи, но младежът го блъсна.
После посегна към лоста и го дръпна.
Глава 11
С картофки ли го искаш?
Клатето и Бигмак се спотайваха зад църквата.
— Много време вече ги няма — рече Бигмак.