— Дотам има доста път — обади се Клатето.
— Ха на бас, че е станал някой гаф. Застреляли са ги или нещо такова.
— Хм! Пък аз си мислех, че обичаш пушки!
— Пушките са си пушки, нищо нямам против тях. Куршумите — тях не ги обичам — обясни Бигмак. — И освен това не ща да запецна тука заедно с тебе.
— Количката на времето е при нас — рече Клатето. — Но знаеш ли как се борави с нея? Според мене май трябва малко да си изперкал като Джони, за да можеш да боравиш с нея. Не ща да свърша в бой с римляни или нещо от сорта.
— Няма да свършиш — рече Бигмак.
И щом се усети как се е изтървал, се вцепени. Клатето зацепи.
— Какво искаш да ми кажеш с това „да запецна тука заедно с тебе“? Какво ще стане, ако не се прибера? Вие всичките нали се върнахте в 1996-а? И мене ме е нямало там, така ли?
— Ох, хич не ти и трябва да го знаеш…
— О, така ли?
— Влизате вътре и нахалствате най-безобразно… — подхвана сержантът.
— Млък! — сряза го капитан Харис и се изправи. — Защо сирената ви не работи?
— Проверяваме я всеки вторник и петък най-редовно — обясни сержантът.
— В тавана има дупка — отбеляза Йонеса.
Том стоеше, вперил поглед в лоста. Сигурен беше, че каквото се изискваше от него, той го е направил. Не знаеше как точно е станало, но го беше постигнал. А онова, което трябваше да последва, нещо не се получаваше.
— Не съм виновен аз — промърмори той.
— Вашият човек стреля с пушка — обясни сержантът. — Така и не разбрахме къде се е дянал куршумът.
— Сега обаче знаем — мрачно рече капитанът. — Уцелил е някоя жица.
— Трябва да има и друг начин! — обади се Джони. — НЕ ТРЯБВА да свършва така! Не и след всичко това! Погледнете!
Той измъкна от джоба си смачкан лист и им го подаде.
— Какво е това? — попита капитанът.
— Утрешният вестник — обясни Джони. — В случай, че сирената не се задейства.
Капитанът се облещи срещу листа.
— Будалкаме се, а? — обади се нервно полицейският сержант.
Капитанът премести погледа си към китката на Джони. После я сграбчи.
— Откъде го имаш този часовник?! — рече той троснато.
— И преди съм виждал такъв! Откъде се появи тук, момче?
— Оттука съм — отвърна Джони. — Един вид. Обаче не съм… не съм от сега.
Последва тишина. После капитанът кимна на сержанта.
— Звънни в местния вестник, ако обичаш — нареди той.
— Той излиза сутрин, нали? Значи все някой трябва да има в редакцията.
— Нали не предлагаш сериозно да…
— Моля те!
Секундите тиктакаха. Полицаят се беше прегърбил над големия черен телефон. Той измърмори в слушалката няколко думи.
— Намерих господин Стикърс, шефа на словослагателите — обясни той. — Рече, че тъкмо оформяли първа страница, та какво точно сме искали?
Капитанът погледна вестника и го подуши.
— Риба, а? Карай… Има ли в левия долен ъгъл на страницата реклама на какао „Джонсън“? Не ме гледай така. Питай го.
Сержантът замънка.
— Каза, че имало, но…
Капитанът обърна страницата.
— Има ли на втора страница статия от една колона със заглавие „Глоби за пътнотранспортни нарушения“? И реклама за крем за бръснене „Плантс“?
Сержантът го изгледа на кръв, но попита далечния Стикърс.
— Казва, че да — предаде той. — Казва, че…
— Благодаря. Кажи му да бъде готов в случай, че… Не, хайде да не прибързваме… Просто му благодари.
После се обърна към тях и попита:
— Колко време имаме?
— Три минути — обади се Джони.
— Можем ли да се качим на покрива, сержант?
— Де да знам, ма то…
— Има ли друга сирена в града?
— Има една трошка, дето едно време я използвахме, ама…
— Къде е?
— Под пейката в шкафа за загубени вещи, ама…
Изскърца кожа и изведнъж в ръката на капитана се озова пистолет.
— После ще се разправяме — рече той. — Докладвай по мой адрес на когото си искаш. Но точно сега или ми дай ключовете, или отключи тоя проклет шкаф, щото иначе аз ще стрелям в ключалката. А пък открай време искам да пробвам как е, имай ми вяра.
— Вие нали не ВЯРВАТЕ на тези деца?!
— Сержант!
Сержантът изведнъж се паникьоса и взе да бърка из джобовете си. После припна към шкафа.
— Значи ни ВЯРВАТЕ? — учуди се Кърсти.