Някъде се отвори врата. Цяло шосе от жълта светлина се раздипли в нощта. Един дребен силует се втурна по него и спря посред улицата.
— Наш Рон ще ви пипне, да знаете! — кресна той.
Тътенът изпълни небето.
Бигмак и Клатето побягнаха. Прескочиха всичките стъпала на църквата с един скок и се завтекоха към момчето, което рипаше насам-натам и се заканваше на небето с юмрук.
Самолетите бяха точно над главите им.
Бигмак стигна първи до момчето и го вдигна във въздуха. После се обърна, хързулна се върху калдъръма и побягна към църквата.
Тъкмо бяха преполовили пътя и чуха свистенето. Бяха изкачили стъпалата, когато първата бомба се стовари върху нивата.
Вече прескачаха зида, когато втората и третата разпръснаха консервната фабрика.
И тъкмо се тръшнаха на тревата, когато бомбите подпукаха улицата и изпълниха въздуха с толкова силен шум, че чак не се чуваше, и светлина, толкова бяла, че ти влизаше в очите и през клепачите. А после грохотът подбра земята и я разтръска като одеяло.
Както Клатето каза по-късно, това беше най-лошото. А то си беше трудно да се прецени кое точно е най-лошото, защото всичко останало беше лошо, та лошо. Но мястото на земята си е там, на земята — под тебе, твърда и надеждна. А не да ти се дърпа надолу, а после да скача обратно и да те халосва по този начин.
После сякаш долетя рояк побеснели пчели.
А сетне се чуваше само хрущенето на откъртващи се тухли и пукотът на пожара.
Клатето вдигна глава — много бавно.
— Уф! — рече той.
Дърветата зад тях нямаха листа. А дънерите им ИСКРЯХА.
Той стана много бавно и протегна ръка към тях.
Стъкло. Парчета стъкло се бяха забили в дънерите, от горе до долу. И нямаше вече листа. Само стъкло.
Бигмак се изправи зад него като насън.
Един огромен котел така се беше треснал в църковната врата, че я беше разцепил на трески до половината, като някакво домакинско торпедо. Каменният праг беше изкъртил една тухла.
И навсякъде беше пръснато стъкло, което хрущеше под нозете им като нетопяща се градушка. То блещукаше по стените и пламъците сред развалините се отразяваха в него. Като че беше прекалено много за някакви си десетина прозореца.
А после заваля.
Първо заваля оцет.
После — кисели краставици.
След това нещо червено заля Бигмак от главата до петите. Той близна показалец и го вдигна.
Един корнишон уцели Клатето по главата.
Бигмак се разхили. Хората започват да се хилят по какви ли не поводи. Но понякога се хилят, защото въпреки всички очаквания са още живи и си имат усти, с които да се хилят.
— Със… — опита се да каже той през смях. — Със… с картофки ли го искаш?
По-смешно нещо Клатето не беше чувал през живота си. Точно в този момент това беше най-смешното нещо, което някой беше казал където и да било. Така се смя, че накрая по бузите му потекоха сълзи и се смесиха с горчицата.
Нейде в сянката на зида един глас се обади:
— Ей, някой от вас намери ли си шрапнел?
Бигмак се разхили още по-силно — звукът беше като от бойлер, който с всички сили се мъчи да не избухне.
— К’во к’во к’во е т’ва шрапнел бе? — успя някак си да каже той.
— Ми… ми… ми… парчета от бомба, к’во!
— С КАРТОФКИ ЛИ ГИ ИСКАШ? — изхили се Бигмак и за малко не припадна от смях.
Сирената отново запя. Но този път не беше „иии-ууу, иии-уууу“, а само едно дълго „ууууу“, което лека-полека утихна.
— Връщат се! — възкликна Клатето.
Смехът изскочи от него, като че той беше капан, на който изведнъж му бяха отворили вратата.
— Не бе, това е отбой — обади се гласът до зида. — Ма вие нищо не знаете, егати!
Дядото на Клатето се изправи и се огледа надолу, там, където някога минаваше „Парадайс Стрийт“.
— Лелее! — възкликна той, очевидно впечатлен.
Кьорава къща не беше оцеляла. Срутени покриви, избити прозорци… Половината къщи се бяха превърнали в купчини тухли, пръснати по улицата.
В далечината забиха камбани. Две пожарни удариха спирачки точно пред църквата. Зад тях се паркира и линейка.
— С картоф… — обади се пак Бигмак.
— Млъкни бе! — сряза го Клатето.
Навсякъде се издигаха пламъци. Големи пламъци, малки пламъци. Консервната фабрика цялата светеше и миришеше като най-големия павилион за риба и картофки в света.
Отвсякъде се стичаха хора. Някои ровеха из тухлите. И всички крещяха.