И двамата се вторачиха сърдито в Джони.
— Не ме гледайте мен — рече той. — Аз нищичко, ама нищичко не знам!
Глава 12
По другия крачол
После Бигмак твърдеше, че нямал никакво намерение да помага. Докато не видя как хората се ровят из развалините, всичко му минаваше като на филм. А после той влезе в екрана.
Пожарникарите поливаха пламъците с вода. Хората дърпаха паднали греди или пристъпваха на пръсти през попилените къщи и се викаха по имена — със странно любезен тон, като се имаха предвид обстоятелствата.
— Юхуууу, господин Джонсън?
— Извинете ме, госпожа Денсити, там ли сте си?
— Господин Уилямс? Има ли някой тук?
А Клатето пък после каза, че си спомнял три неща. Едното било странният металически шум на тухлите, когато купчини от тях се хързулват нанякъде. Другото — мирисът на мокро изгоряло дърво. А третото — леглото. Взривът бил отнесъл покрива и половината стени на някаква къща, а над улицата било увиснало голямо двойно легло — както си е с чаршафите — и се люлеело и скърцало на вятъра.
Двете момчета се запромъкваха през камарите хлъзгащи се тухли и стигнаха до един заден двор. Навсякъде всичко беше посипано с натрошени тухли и стъкла.
Възрастен мъж с горнище на пижама, затъкнато в панталоните, стоеше и се взираше в опустошената си градина.
— Е, отидоха ми картофите — рече той. — Миналата година късна слана ги попари, сега пък това.
— Нищо — успокои го Бигмак. — Я вижте каква хубава реколта от кисели краставици имате!
— Ама тях не мога да ги ям. Много пръцкам.
Оградите бяха срутени. Взривът бе вдигнал бараките и ги бе пръснал по дворовете като карти.
След сигнала за отбой от земята бяха започнали да се надигат хора.
— Надявам се само онези двамата да са си там — въздъхна Кърсти.
— А ти как мислиш? — обади се Йонеса.
— Моля?
— Искам да кажа, вероятно си трайкат и чакат ние или те да се вкараме в някоя беля. На бас!
Кърсти забави крачка.
— Я задръжте малко — рече тя. — Трябва да разбера нещо. Джони?
— Да? — обади се той. Беше се опасявал от този момент. Кърсти задаваше страшно проницателни въпроси.
— Ние какво точно направихме? Тогава, там? Видях как бомбите падаха! А аз съм много наблюдателна! Но успяхме да стигнем в полицията, ПРЕДИ да паднат! Значи, или съм луда, а пък аз не съм, или ние…
— … сме притичали през времето — довърши Йонеса.
— Вижте сега, просто хванахме нужната посока — обясни Джони. — Просто видях накъде трябва да вървим, и…
Кърсти подбели очи.
— Можеш ли да го повториш?
— Май… май не. Не си спомням как точно го направих.
— Вероятно възприятията му са били изострени — отбеляза Йонеса. — Чел съм за тези състояния.
— Какво… Наркотици ли? — обади се подозрително Кърсти.
— Кой, аз?! Че аз дори кафе не пия! — възмути се Джони. Светът и без това винаги му се беше виждал толкова странен — но никога, по никакъв начин не се бе опитвал да го направи още по-смахнат.
— Ама това е невероятен талант! Я само си помисли…
Джони поклати глава. Спомняше си как е видял посоката, спомняше си и чувството, но не си спомняше КАК СТАНА. Сякаш гледаше спомените си през дебело тъмно стъкло.
— Хайде — подкани ги той и отново се затича.
— Но… — заекна Кърсти.
— Не мога — прекъсна я Джони. — Моментът никога вече няма да дойде.
Бигмак и Клатето не се бяха вкарали в никаква беля, па макар и само заради това, че станалата беля беше толкова голяма, че нямаше накъде повече.
— ТОВА ли било бомбоубежище?! — чудеше се Бигмак.
— Пък аз си мислех, че всичките са… нали ме разбираш, стомана и прочие. С големи врати, които като се отварят и затварят, правят „Ссссс“. И лампички, които мигат. Нали се сещаш. — Той вдигна единия край на бараката, която се беше разбила в бомбоубежището на номер 9. — А пък то — нагънато желязо, отгоре му пръст и в нея растат марули!
Клатето беше измъкнало една лопата от развалините на нечия оранжерия и в момента разчистваше тухлите с нея. Вратата на убежището се отвори и една жена на средна възраст излезе с несигурна крачка навън.
Беше наметнала над нощницата си пеньоарче на цветя и притискаше до гърдите си кръгъл аквариум с две рибки. Едно малко момиченце се беше вкопчило за полата и.