— Брат ми хич не го интересува къде се губя, освен ако не дойде полиция да ме търси — рече Бигмак.
Преди да хукнеш да пътуваш във времето, трябва да си уредиш свястно алиби — помисли си Джони.
Той се втренчи там, където някога бе минавала „Парадайс Стрийт“. Спортният център си беше на мястото. Същото си беше. Но „Парадайс Стрийт“ пак си минаваше оттам, отдолу. Не под земята. А просто… другаде. Още една вкаменелост.
— Променили ли сме нещо? — попита Кърсти.
— Е, аз съм си тука — рече Клатето. — На мен това ми стига.
— Но онези хора са живи, а пък трябва да са мъртви! — понечи да възрази Кърсти, но щом забеляза как я гледаше Джони, млъкна. — Е, не че точно трябва, но… нали ме разбирате. Някой от тях може да е измислил зет-бомбата или знам ли какво.
— Какво е това зет-бомба? — попита Бигмак.
— Отде да знам? Когато тръгнахме, още не е била измислена!
— Някой от „Парадайс Стрийт“ да измисли бомба, така ли? — рече Джони.
— Е, добре де, нека да не е бомба. Нещо друго, което ще промени историята. Дреболия някаква. А пък нали зарязахме нещата на Бигмак в полицията?
— Мда…
Йонеса свали шапката си и извади оттам часовник и уокмен.
— Сержантът така се беше ошашавил, че забрави да заключи шкафа, след като извади сирената — обясни Йонеса. — И аз ги гепих.
— Якето взе ли?
— Бутнах го в едно кошче за боклук.
— МОЕ си беше! — жално се обади Бигмак.
— Е, може би всичко е наред — отбеляза Кърсти. — Но не вярвам да няма други промени. По-добре по най-бързия начин да разберем какви.
— Както и да се изкъпем — додаде Клатето.
— По ръцете ти има кръв — посочи Джони.
Клатето си погледна разсеяно ръцете.
— О, да бе. Нали разчиствахме тухлите там и не знам си к’во. Нали знаеш, в случай, че някой е бил затрупан и не може да се измъкне…
— Да бяхте го видели само как подбра дядо си! — възкликна Бигмак. — Страшен беше!
Клатето се изпъчи гордо.
Срещнаха се час по-късно в търговския център. Закусвалнята с хамбургерите си беше пак там, където си беше открай време. Никой нищо не каза, но от начина, по който чат-пат ронеше въздишки Бигмак, си личеше, че си мисли за трите безплатни хамбургера седмично, до живот.
Въздишките му пришпориха паметта на Джони.
— Ох… да бе — рече той. — Това писмо тука… За тебе е… Той го извади. Беше смачкано и цялото в оцет и отпечатъци от саждени пръсти.
— Ъъ, за тебе е — повтори той. — Един… някакъв си човек ни помоли да ти го предадем.
— Да бе, някой си там — обади се Йонеса.
— Изобщо не го разбрахме какъв беше — заобяснява Бигмак. — Пълна мистерия. Та сигурно няма смисъл да ни разпитваш.
Клатето ги изгледа подозрително и скъса плика.
— Казвай де, какво ти е писал? — обади се Бигмак.
— Кой?
— Ми… Т… ТОЯ мистериозния.
— Тъпотии! — отряза Клатето. — Прочети си го сам.
Джони пое листа. Беше списък с правила, от едно до десет.
— Първо: храни се умерено и здравословно — зачете той.
— Второ: много е важно всеки ден да се прави гимнастика по един час. Трето: влагай парите си разумно в комбинация от…
— К’ви са тия дивотии бе? Бабини деветини! — възкликна Клатето. — Защо пък някой ще иска да ми ги приказва точно тия? Тоя, дето се разкарва насам-натам и разправя такива работи на хората, трябва да е пълен перко! Бил е някой от ония, сектантите, дето се моткат из центъра, нали така? Уф! Аз пък си мислех, че ще е нещо важно!
Бигмак погледна пак към закусвалнята и въздъхна дълбоко.
— Има промени — обади се Кърсти. — „Кларк Стрийт“ вече не се казва „Кларк Стрийт“. Забелязах, като минах оттам. Казва се „Евършот Стрийт“.
— Страшничко — обади се Бигмак. — Ууу-иии-ууу… Името на улицата тайнствено се променя…
— Аз пък си мислех, че открай време си е „Евършот Стрийт“ — рече Йонеса.
— И аз — додаде Клатето.
— Ами онзи магазин там… дето продаваха картички и такива работи. Сега е бижутерия! — настоя Кърсти.
Момчетата изпружиха вратове.
— Че не си ли е открай време бижутерия? — прозя се Клатето.
— Ама сте ми едни наблюдателни…
— Задръжте — рече Джони. — Клати, ти къде си си нарязал така ръцете? Бигмак, ти също.
— Ми… ъъъ… такова, ми то… — оцъкли се Клатето.