— Разправяха, че така и не са разбрали как съм го постигнал — рече той гордо. — Но господин Ходър и капитан Харис се застъпиха за мен. О, да. Трябва да е било възможно, тъй рекоха, инак как съм щял да го направя? Телефоните ги тресна гръм, моторът не щя да запали, колкото и да му вряска Ходър, тъй че се наложи аз да тичам чак до града. Та ми го дадоха тоя медал, щото те се застъпиха за мене.
Джони въртеше сребърния медал в ръцете си. Вътре в кутийката имаше и пожълтяло листче хартия, върху което нещо бе напечатано много лошо на машина, на която години наред не й бяха сменяли лентата.
— Храбрите действия… — прочете той — … осигурили безопасността на жителите на Блекбъри…
— След войната ме търсиха някакви от олимпийския комитет — обади се дядо му — Но аз им казах, че не ща.
— А как си го направил?
— Казаха, че сигурно нечий часовник не е бил верен — обясни дядо му. — Знам ли! Просто тичах като изоглавен и това е. Да си кажа правичката, сега вече малко ми се губи…
Той прибра медала обратно в кутийката. До него, прихванато с ластик, кротуваше тесте карти.
Джони го извади и махна ластика.
По картите бяха изрисувани самолети.
Джони бръкна в джоба си и извади петицата спатия. Не беше чак толкова опърпана като другите, но нямаше никакво съмнение, че е точно от това тесте. Той я плъзна под ластика и върна тестето в кутията.
Двамата с дядо му седнаха и известно време се гледаха един друг. Не се чуваше никакъв звук, освен тропането на дъжда и тиктакането на будилника върху камината.
Джони усети как времето се затяга около тях, плътно като кехлибар…
После дядо му примига, сграбчи дистанционното и го прицели в телевизора.
— Както и да е, оттогава изтече много вода — рече той и това беше.
На вратата се позвъни. Джони се спусна към хола. Звънецът отново иззвъня настоятелно. Джони отвори.
— О — рече той мрачно, — здравей. Кърсти…
Дъждът бе прилепил перчема й към челото.
— Тичах дотук от следващата спирка — съобщи тя.
— О… Защо?
Тя му подаде едно лукче от туршия.
— Намерих го в джоба си. И… си спомних. Ние наистина сме се върнали там.
— Не сме се върнали — обясни Джони. — По-скоро сме отишли на друго място. — Възторгът се надигаше в гърдите му като голям розов облак. — Влизай.
— Всичко си спомних. Даже и киселите краставици.
— Браво!
— Трябваше да ти го кажа.
— Точно така.
— Мислиш ли, че госпожа Тахион ще си намери котарака?
Джони кимна.
— Където и когато и да се намира той.
Сержантът и войникът се надигнаха от земята и тръгнаха към развалините на къщата, като се олюляваха.
— Горкичкото бабе! Горкичкото бабе! — завайка се сержантът.
— Според тебе имала ли е време да се измъкне?
— Горкичкото бабе!
— Тя като че беше близо до стената… — с надежда изпъшка войникът.
— Къщата хвръкна, бе! Ти как я виждаш тая работа?
Запромъкваха се през мокрите развалини на „Парадайс Стрийт“.
— Ох, божке, как ще си плащаме…
— Ти ли ми го казваш! Не трябваше да я оставяш така! Горкичкото бабе!
— Знаеш ли колко сън ни се събира за миналата седмица? Знаеш ли? А в Слейт загубихме ефрейтор Уилямс! Дремваме по пет минутки посред нощ и това е!
Пред тях бе зейнал кратер. Нещо бълбукаше в дъното.
— Тя роднини има ли!
— Не. Никого си няма. От сто години се мотае тука. Баща ми разправя, че я помни от времето, като бил момче — рече сержантът.
Той свали шлема си.
— Горкичкото бабе!
— Така си мислиш ти! Манджа, манджа, манджа, манджа…
Обърнаха се. Кльощава фигура по нощница, наметната със старо палто и нахлузила на главата си вълнена шапка, търчеше по пътя и сръчно лъкатушеше с телената количка между купчините отломки.
— … манджа, манджа…
Сержантът се втренчи във войника.
— Как е успяла?!
— Кажи ми да ти кажа!
— Манджа, манджа, Батман!
Малко по-нататък Виноват куцукаше по забутаните задни улички.