— Ама това са си нейни неща — рече Джони.
— Не ме гледай МЕН — рече Бигмак. — Някои от тия торби ЖВАКАТ.
— Пък и котаракът — добави Джони.
— Да, него ще трябва да го убием — додаде Бигмак. — Миналата седмица ми съдра кожата на ръката!
Джони предпазливо изправи количката. Виноват се вкопчи в нея и засъска.
— Той те харесва — обади се Бигмак.
— Откъде знаеш?
— Още си имаш две очи.
— Сутринта можеш да го занесеш в приюта — предложи Йонеса.
— Предполагам — отвърна Джони. — Ами количката? Не можем просто да я зарежем тук.
— Да, нека я бутнем долу от покрива на някой многоетажен блок — предложи Бигмак.
Джони сръчка една торба. Тя се поразшава, а после зае предишната си форма с гаден всмукващ звук.
— Абе знаете ли, брат ми разправя, че госпожа Тахион убила мъжа си преди години и после откачила, а трупа така и не намерили — рече Бигмак.
Погледнаха торбите.
— Никоя от тях не е достатъчно голяма, че да побере труп — предположи Йонеса.
На него не му даваха да гледа филми на ужасите.
— Не. Цял труп — не — съгласи се Бигмак.
Йонеса отстъпи назад.
— Аз съм чувал, че била пъхнала главата си във фурната — обади се Йонеса. — Кофти работа.
— Кофти ли?
— Фурната била микровълнова. Схващате ли? Ако сложиш…
— Млъквай бе! — сряза го Йонеса.
— Аз пък съм чувал, че била страхотно, ама страхотно богата — обади се Бигмак.
— Направо се ринела в мангизи — додаде Клатето.
— Вижте какво, аз… аз просто ще я закарам в гаража на дядо — предложи Джони.
— Не разбирам защо трябва да го правим — обади се Йонеса. — Предполага се, че съществуват Социални грижи или нещо такова.
— Той сега почти нищо не държи там. А пък на сутринта…
Е, добре. Утрото беше по-мъдро от вечерта.
— А докато е у вас, можеш да я претършуваш и да видиш няма ли мангизи — предложи Бигмак.
Джони погледна Виноват. Онзи изръмжа.
— Не, предпочитам ръката ми да си е с всичките пръсти — рече той. — Вие идвате с мен. Ако трябва това нещо да го бутам самичък, ще видя зор.
Четвъртото колело скръцна и подскочи, когато той затика количката по улицата.
— Тежичка ми се вижда — обади се Йонеса.
Разнесе се кикот.
— Ами, разправят, че господин Тахион бил много едър мъж…
— Затваряй си плювалника, Бигмак!
Все на мен ще ми се случи — мислеше си Джони, докато шествието се влачеше по улицата. Също като в лотарията, само че НАОПАКИ. Значи, има на небето един голям пръст и той се вмъква през прозореца и те перва по ухото, и вика „Твой ред е… хо-хо-хо!“. Като си станал, си си мислел, че ти предстои най-нормален ден и изведнъж хоп — ти отговаряш за някаква количка, на която едното й колело скърца, и за някакъв съвсем смахнат котарак!
— Ей — обади се Клатето. — Рибата и картофките са още топли.
— К’во?! — възкликна Джони. — Ама ти нейната риба ли ще ядеш?
Клатето се дръпна назад.
— Амии, такова де, що пък не? То срамота да отидат зян…
— Може и да е плюла връз тях — предположи Бигмак. — Буаа!
— Ама тя дори не ги беше развила — оправда се Клатето, ала все пак спря да ги развива.
— Сложи ги в количката. Клати — нареди му Джони.
— Не се сещам къде наоколо продават риба и картофи, увити във вестник — рече Клатето и подхвърли пакета върху купчината в количката. — В „Хонконг Хенри“ не ги увиват във вестник. Откъде ли ги е взела?
Обикновено сутрин сър Джон се будеше в осем и половина, когато икономът му носеше закуската, друг иконом му носеше дрехите, трети иконом имаше за задача да храни Адолф и Сталин при нужда, а четвъртият по принцип беше резервен.
В девет часа идваше секретарят му и му четеше дневната програма.
Тази сутрин обаче секретарят го намери втренчен със странен израз в чинията. Адолф и Сталин доволно си плуваха из аквариума до бюрото.
— Пет различни вида хапчета, бисквити с вкус на мукава и чаша портокалов сок, от които са изцедили всичката радост — рече сър Джон. — Какъв е смисълът да си най-богатият човек на света… А аз все още съм най-богатият човек на света, нали?
— Да, сър Джон.
— Е, какъв е смисълът, когато всичко най-накрая стига до хапчета за закуска? — той почука с пръсти по масата. — Писна ми, чу ли. Кажи на Хиксън да изкара колата.