— Коя кола, сър Джон?
— Бентлито.
— Кое бентли, сър Джон?
— О… някое, на което не съм се возил напоследък. Нека сам избере. И да намери на картата Блекбъри. Ние притежаваме там заведение за хамбургери, нали?
— Ъъ… така мисля, сър Джон. Не беше ли онова, за което лично избрахте мястото? Казахте, че просто предчувствате колко е подходящо. Днес обаче вие трябва да се срещнете с председателя на…
— Анулирай всички днешни срещи. Заминавам за Блекбъри. Не им казвай, че ще ходя там. Да го наречем… светкавична инспекция. Тайната на успеха в бизнеса е да се обръща внимание на малките подробности, прав ли съм? На хората им дават сурови хамбургери или пък картофките се оказват недопържени и още преди да си се усетил, целият бизнес е отишъл по дяволите.
— Ъъ… щом казвате, сър Джон.
— Така. След двайсет минути съм готов.
— Ъъ… не можете ли да го отложите за утре? Комитетът помоли за…
— Не! — тресна по масата старецът. — Днес трябва да е! Нали разбираш, днес трябва да се случи всичко. Госпожа Тахион. Количката. Джони и останалите. Иначе… — Той бутна чинията с безвкусна, ала здравословна закуска. — Иначе цял живот ще я карам така!
Секретарят беше свикнал с настроенията на сър Джон и се опита да поразведри обстановката.
— Блекбъри… — рече той. — Там сте били евакуиран по време на войната, нали? И сте били единственият, успял да избяга при бомбардировката на една от улиците?
— Аз и двете златни рибки — Адолф и Сталин. Точно така. Оттам се започна всичко — рече сър Джон, стана от леглото и се приближи до прозореца. — Хайде де, скачай тук.
Секретарят се позабави. Едно от задълженията му беше да държи сър Джон под око. Старикът, разправяха хората, се държеше малко странно. Четеше разни много стари вестници и книги, чиито заглавия съдържаха думи като „Време“ и „Физика“, а понякога дори пишеше гневни писма на разни много важни учени. Когато си най-богатият човек на света, те наблюдават много внимателно.
— Адолф и Сталин — рече сър Джон, говорейки сякаш на целия свят. — Разбира се, тези двете тук са само техни потомци. Излезе, че Адолф бил женски. Пък не беше ли Сталин?
Отвъд прозореца градините се простираха чак до онези полегати хълмове, които градинарят на сър Джон бе внесъл по специална поръчка.
— Блекбъри — рече сър Джон, загледан в тях. — Там започна всичко. Цялата работа. Имаше едно момче на име Джони Максуел. И госпожа Тахион. И май един котарак също.
Той се извърна.
— Тука ли си още?
— Извинявайте, сър Джон — рече секретарят, отдалечи се и затвори вратата след себе си.
— Там започна всичко — рече сър Джон. — Там и ще свърши.
Джони открай време обичаше онези първи няколко мига на утрото, преди денят да се нахвърли върху него. Из главата му се рееха цветенца, облачета, котенца…
Ръката още го БОЛЕШЕ.
Ужасни откъслеци от снощи се заизмъкваха от скривалищата си и започнаха да подскачат и да се гърчат пред погледа му.
В гаража имаше количка за пазаруване, пълна с неописуеми торби. Освен това стената и таванът бяха опръскани с мляко там, където Виноват бе показал какво си мисли за хората, които се опитват да му дадат храна, без да им я е искал. На Джони после му се наложи да използва най-големия лейкопласт в аптечката.
Той стана, облече се и слезе на долния стаж. Майка му сигурно още не беше станала, а дядо му несъмнено беше в хола и гледаше съботната сутрешна телевизия.
Джони отвори вратата на гаража и бързо отстъпи назад, в случай че от нея се изтъркаля кълбо побесняла козина.
Нищо такова не се случи.
Ужасната количка стоеше насред гаража. От Виноват нямаше и следа.
Джони си помисли, че това е също като във филмите, когато знаеш, че чудовището се спотайва някъде в стаята…
Той отскочи настрани, в случай че Виноват вземе да падне от тавана.
Да виждаш тоя нещастен котарак беше доста страшничко. Да НЕ го виждаш, беше направо много страшно.
Той се втурна навън и бързо захлопна вратата, после се върна в къщата.