Джеси се умълча, за да може да асимилира тази информация. Изолирани зони, откъснати от общото население, й прозвуча доста мрачно. Миднайт не беше приказлива и тишината, установила се между тях, изглежда изобщо не я притесняваше. Джеси огледа през прозореца заобикалящата я среда.
Доста от сградите нямаха наименования, но имаха изписани букви, по които ги идентифицираха. Осъзна, че изобщо никъде нямаше номера, но пренебрегна този факт. Зданията останаха зад тях и те продължиха през голям парк. Имаше много дървета и езеро, явно изкуствено.
— Много е красиво.
Миднайт погледна към водата.
— В Резервата ми харесва повече. Там има много по-голямо езеро от това. Преди един месец бях там за четири седмици и искам да се върна отново.
— Какво ще правиш там? Нещо по-различно от това да разкарваш насам-натам новите служители? — Джеси искаше да се пошегува.
— Слейд — той ръководи Резервата — поиска помощ от нас жените, по време на строителството. Охраната трябваше да се подсили, затова двадесет от нас отидоха. След като всичко свърши, ни върнаха обратно. Но ни липсва. Тук е хубаво, но в Резервата е още по-добре. Сега пробваме да ходим на смени, така че ще отида за един месец, но след това приключваме. Тази система работи добре, така ние жените сме разпределени поравно в двете територии.
— Толкова ли е важно да сте разделени поравно?
Миднайт се поколеба.
— Ние сме много по-малко от мъжете, затова ни пазят. Ако се случи нещо лошо в едно от двете места, искат да са сигурни, че няма да бъдем убити всички. — Тя замълча. — През цялото време получаваме заплахи от вашия вид — преследват ни като животни, искат да ни взривят. Това кара мъжете ни да се притесняват за нас и затова ни разпределят поравно.
— Разбирам. Човешките същества могат да бъдат много гадни, нали?
Миднайт я погледна изненадано.
— Знам колко погрешно разсъждават моите хора. — Джеси сви рамене. — Някои са добри, други заслужават куршум в главата.
Жената от Новите видове опита да скрие усмивката си, като обърна глава напред, за да следи пътя.
— Освен това сме необходими тук, защото Джъстис и Съветът решиха, че трябва да се грижим за всички наши хора. Някои от жените ни пристигнаха скоро в Хоумленд и имат нужда от по-силни жени, които да се грижат за тях.
Джеси се размърда на мястото си.
— Имаш предвид жените-подаръци?
Миднайт се намръщи и стрелна спътничката си с предпазлив поглед.
— Какво знаеш за тях?
— Всъщност, дяволски много. До тази сутрин бях част от групата, която ги спасява и им помага да се върнат при народа си.
Шофьорката рязко наби спирачки. Джеси почти се блъсна в таблото. Жената с цяло тяло се обърна в седалката и застана с лице към пътничката си, оглеждайки косата й.
— Това си ти! Ти си Джеси! — Усмивка озари лицето на Миднайт. — Тайни и Халфпринт говорят за теб през цялото време! Всички го правят, но тези двете най-много.
Джеси се отдръпна от предното стъкло и се намести отново в седалката.
— Тайни и Халфпринт са тук? Наистина ли? Какво се е случило с убежището, където щяха да живеят?
— О, не ги изпратихме там. Стана твърде опасно. Не желаем онези добри човешки жени или нашите да пострадат. Те получаваха смъртни заплахи заради укриване на Нови видове. — Миднайт все още се усмихваше. — Почакай, само да им кажа, че си тук! Те се прекланят пред теб. Всеки път, когато се чувстват уплашени и изпаднат в паника, си мислят за теб. Ти си дребна като тях, но те казаха, че си безпощадна. — Тя погледна към спътничката си и усмивката й стана по-широка. — Нямаш вид на толкова свирепа. Изглеждаш дребна и крехка.
— По-силна и по-жестока съм, отколкото изглеждам. — Джеси се засмя.
Миднайт сякаш не бе убедена в това.
— Сега ще те закарам до къщата ти и след това до медицинския център. После ще кажа на жените, които си спасила, че си тук. Те може да ти опекат нещо. Учат се да готвят и са горди със своите умения. — Миднайт вдигна крак от спирачката и даде газ. — Не наранявай чувствата им. — Думите й прозвучаха заплашително.
Джеси се облегна назад в седалката.
— Дори не съм си го и помислила. Обичам сладкиши и бих искала да опитам техните.