— О, да! — отвърнал Дългоноско с облекчение. — До езерото, на двеста стъпки от двореца има цяла група от кестени. Но защо са ни нужни те?
— Тази билка цъфти само около дънерите на старите кестени — казала Мими. — Затова нека не губим време и да търсим, каквото ти е нужно. Вземи ме на ръце и ме изнеси навън, аз ще я потърся.
Той послушал гъската и се отправил с нея към портата на двореца. Но там пазачът му препречил пътя с оръжието си и казал:
— Скъпи Дългоноско, с теб е свършено, не ти е позволено да напускаш двореца. Имам най-строга заповед от херцога.
— Но мога да се разхождам в градината? — попитало джуджето. — Бъди така добър и изпрати един от твоите приятели при главния стражар да го попиташ дали мога да се разходя из градината и да потърся билки.
Пазачът на портата изпълнил молбата му и предал, че главният стражар е дал разрешението си, защото градината била обградена с високи зидове и не можело и дума да става за бягство.
Като излязъл навън с гъската, Дългоноско внимателно я сложил на земята и тя забързала пред него към езерото, където растели кестените. Той я последвал с разтуптяно сърце, защото това бил последният му, единствен шанс. Бил решен, ако не намери билката, по-скоро да се хвърли в езерото, отколкото да се остави да го обезглавят.
Но търсенето на гъската оставало напразно. Тя бродила между кестените, обръщала с човката си всяка тревичка, но нищо не откривала и накрая заплакала от съчувствие и страх, защото мракът ставал все по-гъст и трудно можело да се разпознае какво има наоколо.
Тогава погледът на джуджето попаднал отвъд езерото и то викнало изненадано:
— Виж, виж, там, отвъд езерото има още един голям кестен. Хайде да идем там и да потърсим. Може пък за мой късмет билката да цъфти точно там.
Гъската подскочила и хвръкнала натам, а той хукнал след нея толкова бързо, колкото можели да го носят малките му крачка.
Кестенът хвърлял голяма сянка и наоколо му било тъмно, така че почти нищо не можело да се различи. Но внезапно гъската се спряла, запляскала радостно с криле, гмурнала се напред с главата във високата трева и откъснала нещо, което поднесла с изящно движение на учудения Дългоноско:
— Ето я билчицата и тук расте цяла туфа, така че винаги ще имаш от нея!
Джуджето гледало билката и не можело да повярва на очите си. Тя пръскала към него сладкото си ухание, което неволно извикало в паметта му сцената от преобразяването му. Стъбълцето и листата били синкавозелени и крепели яркочервен цвят, обрамчен с жълти ивици.
— Слава на Господа! — извикал дребосъкът, като се опомнил. — Какво чудо! Това май е същата билка, която ме преобрази от катеричка в този срамен вид. Дали да опитам?
— Още не — помолила го гъската. — Откъсни повече от билката и да отидем в стаята ти, да съберем парите ти и каквото друго имаш и чак тогава да пробваме силата на билката!
Така и сторили; прибрали се в стаята му, а сърцето на джуджето шумно биело нетърпеливо. То събрало в един вързоп петдесет-шестдесет дуката, които било спестило, малко дрехи и обувки и рекло:
— Ако е рекъл Господ, ще се освободя от това бреме.
Пъхнало си носа в цветчето на билката и вдъхнало уханието й.
Тогава кокалите му запращели и започнали да се разтягат, почувствал как главата му изскочила от раменете, погледнал крадешком към носа си и го видял да се смалява, гърбът и гърдите му започнали да се изправят, а краката му да се удължават.
Гъската проследила смаяна всичко това и възкликнала:
— Ха! Леле, какъв голям, какъв хубав стана! Слава Богу, вече нищо не остана от предишния ти вид!
Якоб се зарадвал много, сключил ръце и започнал да се моли. Но въпреки радостта си не забравил каква благодарност дължи на гъската Мими. Сърцето му го теглело да се прибере при родителите си, но той се преборил с желанието си заради дължимата благодарност.
— На кого другиго да благодаря, че възвърнах образа си? Без теб никога нямаше да намеря билката, щях да остана завинаги в онзи образ или дори да умра под секирата на палача. Сега искам да те възнаградя. Ще те отведа при баща ти. Той, който е така опитен във всички магьосничества, ще може лесно да развали магията.
Гъската се разплакала от радост и приела предложението му. Якоб излязъл благополучно от двореца, без никой да го разпознае, и се отправил към морския бряг, накъдето била родината й.
Какво да разкажа още, освен че пътуването им приключило успешно, че магьосникът на времето възвърнал истинския образ на дъщеря си и пуснал Якоб да си върви у дома, натоварен с куп подаръци; че той се върнал в родния си град и че родителите му с радост разпознали в красивия младеж изгубения си син и че с подаръците, които донесъл от магьосника, отворил дюкян и станал богат и щастлив.