Искам да добавя още само, че след като джуджето изчезнало от двореца на херцога, настъпил истински смут. Защото на другия ден, когато херцогът решил да изпълни заканата си да отсече главата му, защото не успяло да намери подправката, не могли да го открият никъде. Графът твърдял, че херцогът тайно го е пуснал да избяга, за да не се лиши от най-добрия си готвач, и го обвинил, че не си държи на думата. Заради това започнала голяма война между владетелите, много добре позната в историята под името „Билкова война“. Били се що се били, накрая сключили мир и този мир е известен като „пастетен мир“, защото на тържеството по случай примирието готвачът на графа бил приготвил „сюзерен“, „короната на гозбите“, така че господин херцогът похапнал с голяма наслада от него.
Така често малките причини водят до големи последици.
Е, това, господарю, беше историята за джуджето Дългоноско.
Това разказал робът от Франкистан. След като приключил, шейх Али Бану разпоредил на него, както и на другите роби да бъдат поднесени плодове и докато те се хранели, се разговорил с приятелите си. Младежите обаче, които били доведени от стареца, не можели да намерят думи, за да изразят възхищението си от шейха, дома му и цялата му наредба.
— Наистина — рекъл младият писар — няма начин, по който човек по-приятно да може да си запълни времето от това да слуша разни истории. Аз съм в състояние да седя така дни наред — кръстосал крака, облегнат на възглавничка и облакътил глава, по възможност и с наргилето на шейха в уста — и да слушам разни истории. Приблизително така си представям живота в градините на Мохамед.
— Докато сте млади и можете да работите — рекъл старецът, — не може на сериозно да копнеете за подобна леност. Но признавам, че в това да слушаш разкази се крие особено очарование. Колкото и да съм стар, а аз влизам вече в седемдесет и седмата си година, колкото и неща да съм чул в живота си, като видя разказвач, седнал на някой ъгъл и наобиколен от голям кръг слушатели, също не се отказвам от възможността да се настаня и да го послушам. Човек се размечтава, заживява с непознати хора, с чудновати духове и феи и с образи, които не се срещат всеки ден, а след това, когато остане сам, има материал, към който може да се върне, подобно на пътник, тръгнал добре снабден през пустинята.
— Никога не съм се замислял за това — казал друг от младежите, — в какво се крие същинското очарование на тези разкази. Но и аз се чувствам като вас. Като дете, когато ставах нетърпим, ме укротяваха с приказки. В началото ми бе безразлично за какво ми разказваха, стига само да ми разправяха нещо, стига само нещо да ставаше. Колко пъти неуморно съм слушал онези басни, сътворени от умни мъже, в които те са оставяли частица от мъдростта си — за лисицата и за глупавия гарван, за лисицата и вълка, истории за лъва и останалите животни. Когато поотраснах и почнах да общувам с хората, една кратка историйка вече не ми бе достатъчна, трябваше да е по-дълга и да разказва за хората и техните патила.
— Да, добре си спомням това време — прекъснал го един от неговите приятели. — Ти ни запали по приказките, независимо какви биваха те. Един от вашите роби знаеше толкова много, също като камилар, който пътува между Мека и Медина. Като свършеше работата си, го карахме да седне при нас на тревата пред къщата и го молехме да разказва, докато може, и той разказваше ли разказваше, докато настъпеше нощта.
— И пред нас се разкриваше — отвърнал му писарят — ново, непознато царство, царството на духовете и феите, изпълнено с всякакви невиждани цветя и дървеса, с богати смарагдови и рубинени палати, населено с огромни като великани слуги, които се явяваха само човек да завърти пръстена си, да потърка вълшебна лампа, да изрече думата „Саломос“ и поднасяха чудни ястия в златни блюда. Неволно се озовавахме в онази страна, преживявахме заедно със Синбад чудните му пътешествия, разхождахме се вечер с Харун ал Рашид, мъдрия владетел на правоверните, а везира му Яфар познавахме добре като самите себе си. Накратко, живеехме в онези истории, както човек живее нощем в сънищата си, и за нас нямаше по-хубаво време през денонощието от вечерта, когато се намирахме на поляната и слушахме стария роб да ни разказва. Но я ни кажи, старче, на какво се дължи това, че така обичахме да слушаме приказки, че и сега за нас няма по-приятно развлечение?
Раздвижването, което настанало в стаята, и това, че надзирателят на робите приканил за внимание, попречили на стария човек да отговори. Младите не знаели дали да се радват, че ще чуят нова история или да се сърдят, че е прекъснат увлекателният им разговор със стареца. Но ето че вече се изправял втори роб и подхванал историята си: Историята за Абнер, евреина, който не бил видял нищо…