— Господарю, историята е странна — отвърнал главният готвач и разказал как сутринта довели при него едно джудже, което много искало да стане готвач, и какво последвало. Херцогът се учудил изключително много, наредил да му доведат джуджето и го заразпитвал кой е и откъде иде. Горкият Якоб не можел да отвърне, че е омагьосан и по-рано е служил като катеричка, но все пак казал истината, като рекъл, че бил без майка и баща и се бил научил да готви при една старица. Херцогът не го разпитвал повече, защото необичайният му вид го забавлявал достатъчно.
— Ако решиш да останеш при мен — рекъл той, — всяка година ще ти давам по петдесет дуката, официално облекло и два чифта шалвари отгоре. Но ще трябва всеки ден лично да ми приготвяш закуската, да се разпореждаш как да се приготви обядът и изобщо да отговаряш за кухнята. И тъй като на всеки в двореца давам някакво прозвище, ти ще се наричаш Дългоноско и ще имаш честта да бъдеш помощник на главния готвач.
Дългоноско коленичил пред великия господар на Франкистан, целунал му нозете и обещал да му служи вярно.
Така за начало дребосъчето си осигурило прехрана и работа, при която да не става за посмешище. Можело да се каже, че херцогът се променил напълно, откакто джуджето Дългоноско заживяло в двореца. Преди това обичал да замеря готвачите с подносите и съдовете, в които му сервирали ястията. Дори веднъж в яда си така силно запратил един не добре изпечен телешки джолан по челото на главния готвач, че той се строполил на земята и трябвало три дни да лежи в леглото. Херцогът пооправил допуснатата грешка, която направил заради лошото си настроение, с няколко шепи, пълни с дукати, но въпреки това всеки път, когато готвачите се явявали с гозбите си пред него, треперели целите от главата до петите. Откакто джуджето се появило в двореца, всичко се променило като по чудо. Господарят се хранел вече вместо по три, по пет пъти на ден, за да се наслади подобаващо на уменията на малкия си готвач, и никога не правел недоволна гримаса.
Често посред обеда нареждал да извикат главния готвач и Дългоноско и ги канел до себе си — единия отляво, другия отдясно, и сам им давал в устата хапчици от вкусните ястия — чест, която двамата знаели да ценят.
Джуджето се превърнало в чудото на града. За да го наблюдава човек как готви, било нужно специално разрешение от майстор-готвача, а някои от най-знатните господа успели да издействат от херцога слугите им да могат да вземат уроци по готварство при джуджето, което носело немалко пари, защото всеки плащал на ден по десет дуката. За да не се чувстват ощетени останалите готвачи и да не му завиждат, Якоб им оставял парите, които знатните господа давали за уроците.
Така Дългоноско изкарал две години в изключително благоденствие и почести и единствено мисълта за родителите помрачавала щастието му. Живеел си така съвсем обикновено, докато един ден не се случило нещо особено.
Джуджето Дългоноско умеело да пазарува и изборът му всякога бил сполучлив. Затова, когато времето му позволявало, винаги отивало лично на пазара за птици и плодове.
Една сутрин пак се запътил към птичия пазар и търсел да избере тежки, тлъсти гъски, каквито се харесвали на господаря му. Няколко пъти минал нагоре-надолу по сергиите, за да огледа стоката. Отдавна било минало времето, когато видът му будел присмех и подигравки, сега той внушавал респект, защото всеки разпознавал в негово лице дворцовия готвач на херцога, така че всяка гъсарка била щастлива, само да извърнел носа си към нея.
Тогава не щеш ли, съвсем в края на една редица с гъски той забелязал една жена, която също продавала гъски, но не хвалела като останалите стоката си и не приканвала купувачите. Той се приближил към нея и почнал да оглежда и мери гъските й. Те били точно такива, каквито желаел, купил три заедно с кафеза, качил ги на широките си рамене и поел по обратния път. Докато вървял му се сторило много странно, че само две от тях крякали и вдигали шум като истински гъски, а третата седял тиха и замислена, въздишала и охкала като човек.
— Тръгнала е да се разболява — рекъл си той, — трябва да побързам да я заколя и сготвя.
Съвсем изплашено, джуджето Дългоноско свалило кафеза на земята. А гъската го изгледала с хубавите си, умни очи и въздъхнала.
— Не може да бъде! — възкликнало джуджето. — Тя, госпожица гъската, можела да говори! Не бих си го и помислил! Не се плашете, моля ви. Аз не съм вчерашен и няма да отнема живота на толкова рядка птица, която, мога да се хвана на бас, не винаги е била перната твар! Та нали и аз някога бях най-обикновена катерица!