Гледах го с възторжени очи, наблюдавах го как се смееше и как тъжеше, следях всеки негов жест. Надничах зад загадъчната му усмивка, търсех скрития, тайнствения смисъл на всяка негова необичайна думичка, опитвах се да надзърна в очите му… Понякога успявах и там опиянен съзирах приказния свят, където бе живял, омагьосаното царство, от което бе дошъл през девет гори и планини, галилейските гори, които криеха съкровената му тайна… И през цялото време се досещах, че той е дошъл за кратко в нашия свят, в нашия клас, при мен. Навярно защото се боеше, че ако остане за по-дълго, някой щеше да разкрие загадката на неговия вълшебен произход. Досещах се за това и, не знам защо, ми ставаше тъжно! Навярно защото беше есен.
Сетне заваля снегът и го повика. Не знаех, че го виждам за последен път. Но той знаеше. Затова ми подари звънчето. Малко, сребърно, звънливо. В горния му край имаше халка, на която звънчето можеше да се окачва.
— От шейната на Дядо Коледа е, нали? — попитах с надежда.
— От там е — отвърна Джуджето на Дядо Коледа.
— Возил ли си се на нея?
— Всяка година — въздъхна то. — Това ми е работата.
— До утре — казах аз.
— Сбогом! — каза ми той, а звънчето звънна тихо в ръката ми.
Било си е сбогуване. Още помня снежнобялата му ръка, тънките пръстчета, тъжната му загадъчна усмивка. Говореха, че отива в друг клас, по-късно някой спомена, че видял Джуджето в центъра на града, учителките шушукаха смутено, някои незнайно защо плачеха. Само аз знаех истината. Цяла есен на моя чин бе седяло Джуджето на Дядо Коледа. То бе станало мой приятел. И си бе заминало за своята приказка. Навярно тъжна, ако се съди по външния вид на главния й герой…
Вени хареса приказката за Джуджето на Дядо Коледа. Разказах й я пак, и пак. Всеки път я слушаше с тъжната си загадъчна усмивка. Личеше, че й беше интересно. Навярно защото беше есен.
Сетне заваля снегът и дойде Бъдни вечер. Родителите на Вени ме поканиха на гости, знаеха, че няма къде другаде да отида. След вечерята дойде дългоочакваното раздаване на подаръците. Под елхата в детската стая примамливо проблясваха пакети, увити в лъскава хартия. Вени получи шоколади, книжки и голяма кукла. Така и ги оставихме пред елхата — една голяма говореща кукла и едно малко нямо момиче. Възрастните преминахме в хола и бащата извади тъмнозелена матова бутилка с отлежал коняк. Тримата отпихме и забъбрихме — за морето, за работата, за проблемите. Неочаквано вратата на хола се разтвори и Вени застана на прага.
— Видях твоя приятел — каза тихо тя. — Праща ти много поздрави.
Настъпи тишина — гъста, лепкава, примесена с изумление. Никой не вярваше на ушите си. Родителите на Вени се изправиха бавно и още по-бавно запристъпваха към детето си.
— Вени?! — успя само да промълви бащата.
Майка й се разрида.
— Кой приятел? — изтърсих първата глупост, която ми дойде наум. Бях потресен — Вени говореше!
— Как кой — отвърна тя спокойно, сякаш периодът на нейното безмълвие никога не бе съществувал. — Джуджето на Дядо Коледа!
— Къде го видя? — скокнах от стола.
— Беше навън — обясни Вени. — Видях го през прозореца. Той ми почука. Същият си беше, както ми го описа. Мъничък, крехък, но нямаше вид на уплашен и беззащитен. Тъкмо обратното — беше засмян до ушите, весел.
— И ти говори с него?
— Е, разменихме някоя и друга дума. Бързаше, шейната и еленчетата зад него го чакаха. Но не забрави да ти прати специални поздрави.
Слисаните родители продължаваха да стърчат насред хола.
— Какво джудже? — попита безпомощно бащата. Доста неуместен въпрос.
— Надникнах в очите му — продължи Вени, без да обръща никакво внимание на удивените си родители. — И аз като тебе успях да видя приказния свят, откъдето идваше.
— Невероятно! — възкликна майката.
— И какво стана после? — продължих да любопитствам.
— После заваля снегът и го повика. Преди да се качи на шейната, ми подари звънче.
Вени разтвори топличката си длан. Върху нея кротко лежеше моето звънче — малко, сребърно, звънливо.
Наистина бе завалял сняг. Прибрах се пеша вкъщи — под танца на падащите снежинки, като непрекъснато си мислех за случилото се. Но най-много се питах как е могла Вени да вземе моето звънче!? Та тя никога не бе идвала у дома! Ами ако не беше моето, а някое друго, нейното? Забързах се, изкачих на един дъх стъпалата до таванската ми стая и се спуснах към прозореца. В дървената му рамка от години бе забит ръждив пирон. Окачено на него, там където си му беше мястото, висеше моето звънче! Беше си все така лъскаво, само халката му нещо бе започнала да потъмнява.