Грабнах телефона и трескаво набрах номера на Вени. Обади се майка й.
— Моето звънче е вкъщи! — рекох с разтреперан от вълнение глас.
— Мислех, че вие сте го подарили на дъщеря ми за Коледа! — възкликна майката. — Чуйте се с Вени, иска да говори с вас.
— Вени, моето звънче е вкъщи! — усещах, че ме обзема някакво странно чувство на безпомощност.
— Разбира се — отвърна детето. — Ей, ти да не си си помислил, че съм ти го свила?
— Глупости! — излъгах най-нагло. — Но ти… откъде го взе това звънче?
— Нали ти казах! Подари ми го твоят приятел, Джуджето на Дядо Коледа.
Замълчах, седнах на най-близкия и единствен стол в моето жилище и се замислих. Трябваше ми мъничко време, за да осмисля станалото. В телефонната слушалка се чуваше дишането на Вени, сякаш усещах дъха й. Явно и тя си мислеше за нещо свое. Неочаквано гласът й прозвуча тихо в ухото ми:
— Ще ме научиш ли да плувам? — попита тя.
— Вече те научих — отвърнах.
— Не в това, в другото море, сред хората — промълви глухо Вени.
— Ще те науча — рекох. — Обещавам!
— Честита Коледа! — изчурулика радостно телефонната слушалка.
— Честита Коледа! — отвърнах аз, а някъде тихичко звънна звънче.