Рей Бредбъри
Джуджето
Ейми мълчаливо наблюдаваше небето.
Беше една от онези неподвижни, горещи летни нощи. Празното бетонно скеле на кея, навързаните червени, бели и жълти крушки като горящи насекоми във въздуха над дървената празнота. Управителите на различните карнавални атракции стояха надолу по улицата — топящи се восъчни статуи, сляпо втренчени, без да говорят.
Двама клиенти бяха минали преди час. Сега тия самотни души бяха във влакчето на ужасите, крещейки убийствено щом мъртвата му маса се гмурнеше от една празнина в друга.
Ейми тръгна бавно по крайбрежната улица, държейки няколкото изтъркани дървени обръча в изпотените си ръце. Спря зад будката за билети, която стоеше пред ОГЛЕДАЛНИЯ ЛАБИРИНТ. Видя се разкривено отразена в трите вълнисти огледала навън. Хиляда уморени отражения на самата нея се разтваряха в коридора навътре — горещи образи сред толкова много чиста студенина.
Тя влезе в будката и остана задълго вгледана в тънкия врат на Ралф Бенгхарт. Той стискаше незапалена цигара между дългите си редки и жълти зъби, подреждайки разбъркан пасианс върху плота за билети.
Когато влакчето отново изтрещя и се изсипа в ужасното си пропадане, тя каза:
— Що за хора се качват във влакчета на ужаса?
Ралф Бенгхарт се занимава с цигарата си цяла половин минута:
— На хората им се мре. Това влакче им е под ръка, затуй. — Стоеше, заслушан в слабия звук на изстрелите от карабина откъм стрелбището. — Целия проклет карнавален бизнес е за луди. Джуджето, примерно. Забелязала ли си го? Всяка нощ плаща десетаче и тича през целия Лабиринт право в стаята на Развинтения Луи. Трябва да го видиш чудовището. Господи!
— О, да — рече припомняйки си Ейми. — Винаги съм се чудила какво е да си джудже. Винаги ми става мъчно, когато го видя.
— Мога да свиря на него като на акордеон.
— Не говори така!
— Мили Боже — Ралф я потупа по бедрото със свободната си ръка. — Така да се грижиш за хора, които дори не познаваш. — Той поклати глава и се изкиска. — То и неговата тайна. Само дето не знае, че аз знам, сещаш ли се? Направо майтап!
— Гореща нощ е — тя подхвърли нервно и конвулсивно дървените рингове във влажните си пръсти.
— Не сменяй темата. Ще бъде тук — и в дъжд, и в пек.
Ейми понечи да се обърне. Ралф я хвана за лакътя:
— Ей! Луда ли си? Искаш да го видиш, нали?… Шш! — Той се извърна. — Ето, идва!
Ръката на джуджето, тъмна и окосмена, се появи някъде отвъд и отдолу право в прозореца на будката, стискайки десет цента.
Невидим, висок, почти детски глас каза:
— Един!
Против волята си Ейми се наведе напред.
Джуджето я изгледа, неприличайки на нищо друго, освен на тъмнооко, тъмнокосо, грозно същество, като че минало през някаква преса и излязло от нея смачкано до неузнаваемост, чиста агония, болезнена маса, притежаваща безформено лице, чиито очи навярно се взираха нощем в мрака — в два, в три, в четири часа, широко отворени, будни, независимо от непомръдващото тяло.
Ралф скъса на две жълтия билет:
— Един!
Джуджето зиморничаво вдигна черните ревери на сакото си плътно около врата си и се поклати забързано. Секунда по-късно, като обезумели насекоми, из огледалата се загърчиха десет хиляди изгубени и щуращи се джуджета, след което изведнъж изчезнаха.
— Бързо!
Ралф повлече Ейми в дългия тъмен коридор зад огледалата. По целия път чувстваше побутванията му, докато не се озоваха пред тънка преграда с малка дупчица, през която можеше да се гледа.
— Направо велико — изкиска се той. — Хайде — погледни.
Ейми се поколеба. После приближи лице до дупчицата.
— Виждаш ли го? — прошепна Ралф.
Усети ударите на сърцето си. Измина цяла минута.
Джуджето стоеше там, в средата на малката синя стая. Очите му бяха затворени. Все още не бе готово да ги отвори. Тогава, в този миг клепачите му се повдигнаха и то се взря в голямото огледало пред себе си. Онова, което видя там го накара да се усмихне. Намигна, завъртя се в кръг, обърна едната си страна, помаха, направи поклон, изигра кратък несръчен танц.
А огледалото отрази всяко едно движение с дълги, тънки ръце, с високо, високо тяло, с гигантско намигане и огромно повторение на изтанцуваното, последвано от гигантско покланяне!
— Всяка нощ едно и също — прошепна в ухото й Ралф. — Не е ли велико?
Ейми обърна глава към него и го погледна неподвижно, с липсващо изражение, задълго, без да каже нищо. Сетне погледът й неудържимо се върна към онова, което се виждаше през дупчицата. Задържа дъха си. Почувства очите си мокри.
Ралф я избута, шепнейки:
— Хей, какво прави сега?