Стояха в будката за билети и пиеха кафе без да се поглеждат, когато половин час по-късно джуджето излезе от лабиринта. То си свали шапката и колебливо тръгна към Ралф, но когато видя Ейми, бързо тръгна в друга посока и се отдалечи.
— Искаше нещо — каза Ейми.
— Аха — Ралф мързеливо извади и огледа надъвканата си цигара. — Знам и какво. Ама не му устиска да попита. Една вечер с пискливото си гласче ми разправя: „Бас държа, че тези огледала струват скъпо“. Аз се правя на глупак и казвам да, така си е. Почака ме малко, аз обаче си трая. Отиде си, а другата нощ пак вика: „Бас държа, че едно такова огледало струва петдесет, сто долара“. И аз залагам, казвам и продължавам да си редя пасианса.
— Ралф — рече тя.
Той й хвърли бърз поглед.
— Що ме гледаш така?
— Ралф — рече тя. — Защо не му продадеш едно от резервните?
— Виж какво, Ейми, аз вра ли си носа в бизнеса ти с обръчи?
— Колко струват тези огледала?
— На старо мога да намеря и за трийсет и пет.
— Защо тогава не му кажеш откъде да си купи едно?
— Хич не схващаш. — Той положи ръка на коляното й. Тя го отмести. — Дори да му кажа, мислиш ли, че би си купил? Не и в този живот. Защо? Срамува се. Защото, ако само знаеше, че знам как се върти пред онова огледало в стаята на Развинтения Луи, никога нямаше да се върне. Преструва се, че влиза в Лабиринта за да се изгуби, като всички останали. Прави се, че не го е грижа за специалната стая. Винаги чака бизнесът да тръгне зле, през късните вечери, за да бъде само негова. Само Господ знае какво прави, когато тук е пълно. Не, господине, не би посмял да купи такова огледало от където и да е. Няма приятели, а дори да имаше, не би посмял да ги моли за подобно нещо. Гордост, чиста гордост. Сигурно тогава попита просто понеже аз съм единствения, дето познава. И освен това, виж го само, няма достатъчно пари за такова огледало. Сигурно спестява, но къде по дяволите може да работи едно джудже в днешно време? Вървят по две за петак, пазарът се свива, от цирковете ги гонят.
— Чувствам се ужасно. Чувствам се тъжна. — Ейми седеше, вгледана в пустата дъсчена улица. — Къде живее?
— Едно местенце долу в града, близо до брега, казва се „Притоците на Ганг“, защо?
— Лудо съм влюбена в него, ако искаш да знаеш.
Той се ухили все така с цигарата в уста.
— Ейми — каза. — Ти и твоите смехории.
Топла нощ, гореща сутрин и спарен следобед. Морето се простираше искрящо като лист натрошено стъкло.
Ейми се появи, вървяща през безлюдните карнавални алеи проснати досами топлото море, носейки пет-шест избелели от слънцето списания. Тя бутна летящата врата и повика в горещия мрак:
— Ралф?
Продължи в тъмнината зад огледалата, токчетата й отекваха от дървения под.
— Ралф?
Иззад една завеса долетя шум.
— Ейми?
Той се изправи в неудобното си късо легло. Пресегна се и завъртя мъждива крушка във фасунгата до окачалката. Погледна я косо, полузаслепен от бликналата светлина:
— Хей, изглеждаш като котката, дето току-що е изяла канарче.
— Ралф, дойдох да ти кажа за дребосъка.
— Джудже, мила Ейми, джудже. Цялата работа е в жлезите. Мислиш го за…
— Ралф! Открих нещо прекрасно за него!
— Честно, ама съвсем честно — каза невярващо той на ръцете. — Тази жена! Кой по дяволите дава и пукната пара за някакъв ситен…
— Ралф — тя му показа списанията. — Той е писател! Помисли само!
— Твърде горещо е за мислене. — Той се изтегна и подсмихвайки се я огледа изучаващо.
— Случайно минах през „Притоците на Ганг“ и срещнах господин Грийли, управителя. Той казва, че пишещата машина в стаята на господин Биг1 не спира по цяла нощ.
— Така ли се казва? — Ралф избухна в груб смях.
— Пише евтини детективски истории, точно толкова, колкото да преживява. Намерих един от разказите му в магазина за списания втора ръка и, Ралф, познай какво?
— Уморен съм, Ейми.
— Този малък човек има душа, голяма като целия свят, всичко е в него!
— Защо тогава не пише за големите списания, това питам аз?
— Сигурно защото се страхува — сигурно не знае, че го може. Случва се. Хората не вярват в себе си. Но ако само опита, обзалагам се, че ще продаде историите си навсякъде, по целия свят.
— А и се питам защо не е богат?
— Може би понеже идеите му идват бавно, понеже живее в нищета. Кой би бил? Ако си толкова малък? Обзалагам се, че е трудно да измислиш каквото и да е когато си толкова малък и живееш в евтин апартамент само с една стая.
— Дявол да го вземе! — изсумтя Ралф. — Говориш като бабата на Флорънс Найтингейл.
Тя му показа списанието.
— Ще ти прочета част от неговата криминална история. Има си всичките там оръжия и грубовати типове, но е разказана от джудже. Обзалагам се как редакторите дори не са се досетили, че авторът е знаел за какво пише. Моля те, Ралф, не ми стой такъв насреща! Слушай.