И тя започна да чете на глас:
— Аз съм джудже и съм убиец. Двете неща не могат да бъдат разграничени. Едното произтича от другото.
Мъжът, когото убих, ме срещна за първи път на улицата когато бях на двадесет и една, вдигна ме на ръце, целуна ме по челото, пеейки „Спи, дете“, завлече ме на пазара за месо, хвърли ме върху везните и изкрещя: „Внимавай. Не мери и палеца си, касапино!“
Не виждате ли как животът ни понякога се насочва към мисълта за убийство? Този глупак, този преследвач на моите плът и душа!
Колкото до моето детство: родителите ми бяха малки хора, не джуджета, не съвсем джуджета. Наследството, което имаше баща ми, подържаше живота ни в кукленска къщичка, чудо, приличащо на бяла сватбена торта — малки стаи, малки столове, миниатюрни картини, камеи, кехлибар със застинали в него насекоми, всичко бе мъничко, мъничко, мъничко! Светът на Гигантите бе далеч, като грозен слух отвъд градинската ограда. Горките мама и татко! Желаеха ми само най-доброто. Пазеха ме като ваза от порцелан, малка и безценна, лично за тях, в нашия мравешки свят от големи колкото кошер стаи, нашата микроскопична библиотека, нашите врати за бръмбари и прозорци за молци. Едва сега успявам ясно да различа невероятния размер на тяхната психоза! Навярно си бяха представяли, че ще живеят вечно, опазвайки ме като пеперуда под стъкло. Ала първо умря баща ми, а не след много огън унищожи малката къща, гнездото на осите, и всяко голямо колкото пощенска марка огледало, всеки килер-солница вътре. Мама също си отиде. Останах сам на себе си, пред останките на всичко това, захвърлен навън в свят обитаван от Чудовища и Титани, уловен в свличането на реалността, отнесен, преобръщан и смазан на самото дъно!
Отне ми година, за да се приспособя. Да работя като атракция за другите бе немислимо за мен. Сякаш нямах място в този свят. И ето, че преди месец Преследвачът се появи в моя живот, нахлупи боне върху нищо неподозиращата ми глава и извика на своите приятели: „Искам да ви запозная с малката жена!“
Ейми престана да чете. Очите й бяха отдалечени, а списанието потрепваше, когато го подаде на Ралф.
— Ти го довърши. Останалото е история за убийство. Съвсем добра. Но не виждаш ли? Този малък човек. Този малък човек.
Ралф го хвърли настрана и мързеливо запали цигара:
— Повече харесвам уестърните.
— Ралф, трябва да го прочетеш. Той има нужда от някой, който да му каже колко е добър, за да го му помогне да продължи да пише.
Той я погледна с наклонена на една страна глава:
— И познай кой ще бъде този някой. Леле, леле, направо сме дясната ръка на Спасителя.
— Не ме ли слушаш?
— Мисли с главата си, по дяволите! Отиди да му се натегнеш и ще си помисли, че го съжаляваш. Ще те изгони с викове от стаята си.
Тя седна, размисляйки върху това, опитвайки се да прецени от всяка една страна.
— Не зная. Може би си прав. Но не е само жал, Ралф, честно. Навярно обаче ще му се стори така. Трябва да бъда ужасно внимателна.
Той разтърси рамото й, впивайки пръстите си в него.
— Само това искам, остави го на мира. Заради тези глупости ще си имаш единствено неприятности. Боже, Ейми, никога не съм те виждал така навита на нещо. Виж, хайде да разпуснем днес, да хапнем и да напълним резервоара, после просто да се разходим с колата по крайбрежието, колкото може по-далеч; ще поплуваме някъде и ще вечеряме, може да гледаме някое добро шоу някъде из градчетата — да върви по дяволите карнавала, какво ще кажеш? Дяволски хубав ден и никакви тревоги. Спестил съм малко пари.
— Заради това е, защото е различен — рече тя, гледайки в сумрака. — Защото той е нещо, което ние никога няма да бъдем — ти, аз и всички тук на скелето. Животът го направил така, че да не става за нищо друго, освен карнавали, и все пак той е на брега. А нас пък е направил така, че да не ни се налага да работим тук, но сме тук, навътре в морето, върху скелето. Понякога този бряг ми се струва на милион мили далече. Как става така, Ралф, че ние имаме телата, а той ума и може да мисли за неща, за които ние никога дори няма и да предположим?
— Ти въобще не ме слушаш! — каза Ралф.
Тя седеше заедно с него, надвесен над нея, с глас, който и се струваше нереален. Очите й бяха полузатворени, а ръцете й потръпваха в скута.
— Изглеждаш странно, това не ми харесва — каза накрая той.
Сега тя отвори чантичката си, извади малка ролка банкноти и започна да брои.