— Трийсет и пет, четирисет долара. Да. Ще се обадя на Били Файн и ще го накарам да изпрати едно от онези правещи те висок огледала на господин Бигълоул в „Притоците на Ганг“. Така и ще направя!
— Какво!
— Помисли само колко хубаво ще се почувства, Ралф, да има едно в собствената си стая, по всяко време. Може ли да използвам телефона ти?
— Давай, свърши тази глупост.
Ралф се завъртя бързо и тръгна по коридора. Чу се затръшване на врата.
Ейми почака, след което постави ръка на телефона; започна да набира мъчително бавно. Правеше паузи между цифрите, задържайки дъх, затваряйки очи, мислейки какво ли е да си малък на този свят и някой ден някой да ти изпрати специално огледало. Огледало за стаята ти, където да се скриеш със собственото си голямо отражение, сиящ, и да пишеш история след история, и никога да не излизаш, освен ако не ти се наложи. Какво ли щеше да бъде да си сам с прекрасната илюзия. Ще те направи ли весел или ще те натъжи, ще ти помогне ли да пишеш или напротив? Тя поклати глава. Поне по този начин нямаше да има кой да те гледа от високо. Нощ след нощ ще ставаш тайничко в студа на приближаващата утрин и ще можеш да намигаш, да танцуваш наколо и да се смееш, и да махаш на себе си, така висок, тъй фин и висок в чудесното огледало.
Един телефонен глас каза:
— Били Файн.
— Били! — извика тя.
Нощта се спусна над скелето. Океанът нахлу тъмен и шумен под дъските. Ралф бе седнал студен и омекнал в стъкления си ковчег, подреждащ пасианса си с уста, превърнала се в черта. В пепелника до лакътя му растящата пирамида от фасове ставаше все по-голяма. Не престана да подрежда бавно картите, дори след като Ейми се появи усмихната и махаща под горещите червени и сини крушки.
— Здравей, Ралф! — каза тя.
— Как е любовното приключение? — попита, отпивайки от мръсна чаша с ледена вода. — Как е Чарли Бойър, или да речем Кари Грант?
— Току-що си купих нова шапка — каза тя с усмивка. — Толкова добре се чувствам! Знаеш ли защо? Били Файн ще изпрати огледалото още утре. Представяш ли си лицето на малкото човече?
— Не ме бива много във въображението.
— Боже, човек може да си помисли, че според теб се женим с него или нещо подобно.
— Защо не? Ще си го разнасяш в куфарче. Например, хората те питат „Къде е вашият съпруг?“, а всичко, което ти ще трябва да правиш, е да отваряш чантата и хоп „Ето го!“ Като сребърен тромпет. Вадиш го след всеки час свириш на него, скатаваш го обратно. И да не забравиш да му направиш малко сандъче с пясък при задната врата.
— Толкова добре се чувствах.
— Щедростта шества по света — Ралф не я поглеждаше, а устата му продължаваше да бъде черта. — Ще-дрост-та. Сигурно всичко идва от това, че ти показах онази дупчица. Нали? Светът е пълен с хора като теб, тичащи наоколо, дрънкащи на арфа само за да ми отнемат радостта от живота.
— Напомни ми повече да не идвам тук. По-добре да няма с кого да изпия по чашка, отколкото да има, но да е така подъл.
Ралф издиша дълбоко:
— Ейми, Ейми. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш на този тип? Той е чалнат. И всичко, което правиш, е все едно да му кажеш: „Давай, чални се още повече. Разчитай на мен, приятел.“
— Поне веднъж в живота е хубаво да допуснеш грешка, ако смяташ, че така ще направиш добро някому — рече тя.
— Боже опази от доброжелатели, Ейми.
— Млъкни, млъкни! — извика тя.
Не каза нищо повече.
Той остави мълчанието да повиси за момент, след което се изправи.
— Ще наглеждаш ли будката за малко?
— Да. Защо?
Тя видя как десетте хиляди негови студени образи крачат из покритите със стъкло коридори, между огледалата, подобната му на черта уста и пръстите му, помръдващи с готовност.
Постоя в будката цяла минута и внезапно потрепери. Тиктакаше малък часовник; взе тестето с карти и започна да ги подрежда една по една, чакайки. Дочу как нещо блъсна и трясна и пак блъсна, дълбоко във вътрешността на Лабиринта, последвано от тишина и още изчакване, след което десетте хиляди негови образа — сгъващи и разгъващи себе си, изчезващи, Ралф, крачещ, гледащ към десетте хиляди нейни отражения — седнала в будката. Дочу тихият му смях докато слизаше по рампата на входа.
— Какво изведнъж ти подобри настроението така? — попита с подозрение тя.
— Ейми — каза безгрижно той, — не бива да се караме. Значи разправяш, че утре Били ще изпрати онова огледало на господин Биг?
— Не смяташ да направиш нещо гадно, нали?
— Аз? — той я избута от будката и взе тестето с карти, премигвайки искрено с очи. — Не и аз, о, не и аз.
Не гледаше към нея, докато бързо нахвърляше картите пред себе. Тя остана зад него. Дясното й око потрепваше леко. Няколко пъти ръцете й се преплетоха. Една минута измина тиктакащо. Единственото, което се чуваше, бе океанът под притъмнялото скеле, дишането на Ралф в горещината, мекият звук от картите. Небето над тях бе топло и пълно с облаци. Навътре в морето вече започваха да се виждат слаби присвятващи отблясъци.