— Ралф — каза тя накрая.
— Спокойно, Ейми — рече той.
— За онова пътешествие по крайбрежието, което спомена…
— Утре — отвърна й. — Може би следващия месец. Може би следващата година. Старият Ралф Бенгхарт е търпеливо момче. Хич не се притеснява той, Ейми. Виж. — Показа ръката си. — Спокоен съм.
Тя почака, додето няколко далечни прогърмявания откъм морето не затихнаха.
— Просто не искам да се ядосваш, това е. Просто не искам да се случи нещо лошо. Обещай ми.
Вятърът, допреди миг топъл, сега охладня, облъхвайки всичко наоколо по скелето. Часовникът тиктакаше. Тя почувства как започна да се поти, наблюдавайки безкрайното движение на картите. От някъде не съвсем наблизо човек можеше да чуе звуците на пистолет и уцелените мишени на стрелбището.
И тогава се появи.
Поклащаше се сред рядката тълпа, с изкривено и тъмно лице, с усилие при всяко движение. Приближи се, гледайки Ейми още от далече. Това е последната вечер, искаше да му каже тя, през която ще ти се наложи да търпиш това, да се излагаш идвайки тук, това е последният път, когато ще бъдеш гледан от Ралф, даже и тайно. Искаше й се да извика тези думи и да се изсмее пред самия Ралф, но не го направи.
— Здравейте, здравейте! — викна Ралф. — Заведението черпи тази вечер. Без пари, само за стари клиенти!
Джуджето им хвърли подплашен поглед, а тъмните му очи премигнаха объркано и несигурно. Понечи да каже благодаря, но вместо това устата му само оформи думата, само вдигна мъничките си ревери около подскачащата си адамова ябълка и все така стискайки тайнствено сребърните десет цента, кимна леко. Скоро дузината объркани и преобърнати отражения на измъченото и странно огряното му от сумрачната светлина лице се мярнаха и изчезнаха из стъклените коридори.
— Ралф — Ейми го хвана за ръката. — Какво става?
Той се ухили.
— Проявявам щедрост, Ейми, щедрост.
— Ралф — каза тя.
— Шш — рече той. — Слушай.
Зачакаха в будката, в топлата тишина.
Някъде там приглушено и отдалечено, се чу писък.
— Ралф! — каза Ейми.
— Слушай, слушай!
Чу се друг писък и още един, и още един, и шум на счупено, на тичащи крака из целия лабиринт, на безпомощно рикоширане в стените от огледало на огледало, истеричен крясък, ридание, сълзите върху лицето на господин Бигълоул, когато се появи с разкривена уста в пламналата нощ, когато се огледа диво и побягна плачейки надолу по кея.
— Ралф, какво стана?
Ралф се смееше, удряйки се с ръце по бедрата.
Тя го зашлеви.
— Какво си направил?
Не престана да се смее съвсем.
— Ела. Ще ти покажа!
И ето, че тя ходеше през лабиринта, заобиколена от собствените си отражения, не виждаща нищо друго, освен собственото си ярко червило, отскачащо от стените хиляди пъти в тази сребърна пещера, където някаква странна притеснена до смърт жена следваше бързо движещ се усмихващ се мъж.
— Хайде! — извика той и те влязоха в малка миришеща на прах стая.
— Ралф! — каза тя.
Стояха на прага й, мястото, където джуджето бе идвало всяка вечер в продължение на година. Стояха точно там, където джуджето беше стояло всяка вечер в мига преди да отвори очите си и да види чудният образ пред себе си.
Ейми бавно погледна към огледалото.
Беше се променило.
Това ново огледало правеше дори нормалните хора малки, малки, малки; правеше дори високите хора ниски, тъмни и разкривени, по-дребни след всяка крачка напред.
И така, както стоеше пред него, Ейми си помисли, че щом огледалото правеше големите хора малки, Господи, какво ли би сторило на едно джудже — мъничко, тъмно, изплашено и самотно джудже?
Тя се извърне и едва не се спъна. Той я гледаше.
— Ралф — каза тя. — Господи, защо го направи?
— Ейми, върни се!
Тя затича покрай огледалата, плачейки. През замъглените си от сълзите очи едва намираше пътя, но го откри. Застана на празното отвън, понечи да тръгне първо в едната, после в другата посока, после спря. Ралф се появи зад нея, говорейки, но гласът му бе отдалечен и чужд.
— Не ми говори — каза тя.
Някой тичаше по кея. Беше господин Кели от стрелбището.
— Хей, да сте виждали едно малко човече? Гадинката отмъкна един от заредените ми пистолети и избяга преди да успея да го пипна! Ще ми помогнете ли да го намеря?