И отново затича, колкото можеше по-бързо, въртейки главата си на всички посоки, търсейки между опънатите платнища под сините, червените и жълтите редове електрически крушки.
Ейми се олюля и направи една несигурна крачка.
— Ейми къде отиваш?
Той го погледна така, сякаш бяха непознати, току-що сблъскали се на някой ъгъл.
— Мисля — каза тя, — че отивам да му помогна да го намери.
— Нищо не можеш да направиш.
— Трябва да опитам. О, Господи, Ралф, вината е само моя! Не трябваше да се обаждам на Били Файн! Не биваше да поръчвам онова огледало и да те ядосвам така, че да сториш това! Трябваше аз да отида при господин Биг, не да изпращам тази глупава вещ! Ще отида и ще го намеря, дори това да бъде последното нещо, което ще направя в живота си!
Поклащайки се бавно, с бузи мокри от сълзи, тя съзря изкривените и трептящи огледала, наредени пред Лабиринта, в едно от които бе и отражението на Ралф. Не можеше да откъсне очите си от този образ; постепенно той я изпълваше и омайваше, а устата й се отваряше все повече.
— Какво има, Ейми? Какво…
Уловил погледа й, той бързо се обърна, за да провери какво става. Очите му се разшириха.
Намръщи се към искрящото огледало.
Ужасяващо грозен и дребен мъж, две стъпки висок, с бледо, смачкано лице, скрито под вехта сламена шапка, се намръщи към него в отговор. Взирайки се свирепо в себе си, Ралф просто стоеше с ръце на кръста.
Ейми започна да ходи, в началото бавно, сетне по-бързо и накрая се затича. Мина по опразнения кей, а вятърът подухваше топло, носейки едри, сгорещени дъждовни капки — право от небето върху й, през цялото време докато тя тичаше.